Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Докато мислеше речта си, Гороломов придружаваше на псалта и поглеждаше назад: защо не дохаждат още учителките? Какво стана Дянков, офицерът? Нямаше ги и учителите — ни Баташки, ни Йовчо. Добра селска интелигенция! — мислеше си Гороломов. — Едно остричко антрефиле във „Фар“, тъй да ги жегне малко, не ще бъде лошо…

Излезе свещеникът с икона в ръце. Неговото почерняло и изгоряло лице, лице на работен човек, на селянин, каквито бяха всички, черните му корави и прави коси, цялата му глава — всичко беше чуждо на бляскавите златни одежди, които искряха в светлината на свещите, тежки, великолепни. Двата псалта запяха високо: „Воскресение Твое, Христе Спасе…“ — и начело с попа, с децата, които носеха хоругвите и сребърните серафими, а едно подрънкваше и кадеше с кандилницата, народът тръгна да излиза навън. Всеки пазеше с шепа свещта си. Вън гласовете на псалтовете като че отслабнаха и се разсеяха, пламъкът на свещите затрепера. Едно колебливо и трепетно сияние от свещите се издигна и подпря черната тъмнина, която се спущаше отгоре.

Гороломов вървеше до своя псалт. В двора имаше гробища, покрити с плочи, обраснали с някаква жилава трева, вървеше се мъчно. Отзад натискаха Гороломова, бутаха го, настъпваха го по краката. Стана му малко смешно и Гороломов се попита:

— Какво търся аз тука? Хората са дошли на черквата си, на Великдена си, а аз защо съм дошел!

Гороломов се замисли. Колкото и да гледаше наляво и надясно, назад — нямаше я Ганка. Не се виждаше ни Фроса, ни учител Йовчо. Дянков и поручика също ги нямаше.

На едно място дворът се стесни — от едната страна черквата, от друга — каменен дувар. Гороломов, притиснат отвсякъде, заплава като на вълни. Той пазеше само да не запали някого със свещта си и си мислеше:

„Може те да са се успали и още не могат да натъкмят тоалетите си, жени нали са. Или Дянков и поручикът са отишли да ги вземат и ги чакат, докато се облекат. Или — при тая мисъл змия сякаш ухапа Гороломова — те са дошли, почакали са, но са казали: какво ще ходим на черква? Я да си седим тука! Дайте да отговеем! И седят сега там, у Йовчови, ядат и се веселят…“

Намръщен, пребледнял с цялата си глава над всички други, Гороломов неочаквано се обърна и докато всички вървяха напред, той тръгна назад. Не беше лесно да се надвие течението. Гороломов се люлееше наляво-надясно, натискаха го до дувара, повличаха го назад. И тъй като той все силеше напред, като блъскаше наляво и надясно с лактите си, Митю Арнаутина му кресна: „Къдя? Къдя?“

Гороломов най-после успя да поизлезе към опашката на множеството. „Те седят сега и си ядат!“ — тая мисъл го подлудяваше. Той тъй се разбърза, че бутна свещта на една жена, блъсна друга и я завъртя.

— Илю! — извика жената. — Кой е тоз? Все ме изпотъпка.

Гороломов излезе на открито място и се спря. Свещта осветяваше намръщеното му лице, разбърканата му коса, брадата му. Няколко гологлави момчета със свещи в ръце, от които събираха топки от восък, го гледаха със светнали весели очи.

— Кой е? — каза едно.

— Учител!

А третото мушна главата си посред и каза ниско:

— Тоз е Иуда Искариотски… Гледай му брадата. Отива да се обеси…

Те се закикотиха, но Гороломов беше тъй замислен, че не ги забеляза. Той духна свещта си и с широки крачки тръгна към портата, излезе и в тъмнината забърза към учител Йовчови.

Той почти тичаше, сърцето му биеше като чук. И като че беше вече при прозореца и виждаше: Ганка, Фроса, Дянков, офицера. Чукат се с червени яйца, смеят се. Гороломов стисна зъби. „Ще взема един камък — помисли си той — и бух в прозореца.“

Той вече беше до учител Йовчови, проточи шия и погледна: не видя осветен прозорец, тъмно беше. Ни у Йовчови светеше, ни в стаята на учителките. „Може да са у кмета“ — помисли си Гороломов. Ходи и там — тъмно беше и у кметови.

Гороломов се поуспокои и вече щеше да си ходи, но друга мисъл се промъкна в ума му.

— Ами ако са рекли: дето ще ни гледат онез, дето отиват на черква, я да угасим лампата и тъй да си приказваме…

Значи, може да е тъмно, но те пак да са вътре, да са наедно. Колкото и да беше глупаво това, на Гороломов се струваше за вярване. Той се приближи до прозореца и се ослуша, стори му се, че чу шум, но после разбра, че копчетата на палтото му се търкат по стената. Горе на прозореца пердето отвътре малко беше препънато, тъй че, ако оттам се погледнеше, можеше да се види какво има вътре.

Гороломов се огледа, видя бъчвата, видя един празен газен сандък и планът му беше готов: изправи бъчвата с дъното нагоре и тури сандъка. Качи се най-напред на бъчвата, после стъпи на сандъка. Като се подигна на пръсти, той вече заничаше през оня разтрог, който правеше пердето. Изведнъж сандъкът изпращя под него, краката му хлътнаха. Гороломов приклекна да извади краката си и тъй като бързаше, понапъна се, измести се и, наедно със сандъка, който стягаше краката му като с букаи, свлече се и падна на земята. Последва нов по-голям шум. Бъчвата, тласната от Гороломов при падането, се търколи, доста полека, на две-три крачки, но стигна тъкмо на границата, отдето започваше стръмнината, залюля се, залюля и захвана да се търкаля надолу — търкаляше се и все гърмеше.