Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Мамо! — казаха почти едновременно. — Да раздигаме ли?

Те се разшетаха, разтичаха се. Усмивка нямаше на лицата им, не поглеждаха никого. Старата гледаше, както по-рано, пред себе си и мислеше.

Вън се чуха мъжки гласове, по разкаляната земя мина добитък. Синовете на Слава бяха си дошли от нивата. Гороломов веднага се залови да пише книжата по застраховките.

След час-два всичко беше готово. Додоха синовете, мустакати мъже, казаха им какво са направили, посочиха им де да подпишат. Перото на Гороломов остана като тънка пръчица между дебелите им закоравели пръсти. Гороломов прибра книжата си, прибра парите и, изпратен от всички, тръгна си към кръчмата.

Като се поотдалечи малко, Гороломов се спря, взе да бърка в джоба си, а на Ивана каза:

— Върви ти напред, аз ще дода…

Той извади от джоба си едно малко тефтерче. Най-напред то се отвори на едно място (види се, там то най-често е било отваряно), дето имаше един изсъхнал син минзухар. Гороломов се усмихна, прочете написаното там: „Спомен от Ганка Попова и Фроса Николова“ — и пак се усмихна. След туй разгъна тефтерчето на друго място: тук на две страници, една срещу друга, имаше по два стълбеца, доста дълги, с цифри. И към двата Гороломов прибави по няколко цифри (единият стълбец беше за застраховките, другият за процентите, които му се падаха), след туй, като движещ бързо молива си, събра и едните, и другите цифри, скри бавно тефтерчето си, но, замислен, позадържа погледа си. Изглеждаше, че остана доволен.

Той тръгна пак из улицата. Не беше валяло много дъжд, но земята беше понамокрена. Под овошките беше нападал бял цвят, тревата, пораснала сякаш изведнъж, изглеждаше по-зелена, по-весела. Облачно беше, топло, можеше още да вали. Изведнъж Гороломов се спря и се загледа. И тъй беше зачуден, и тъй се залиса, че грабеше снопчета от брадата си, мачкаше ги и ги хапеше: пред кръчмата ставаше нещо. Валчестият балван беше изтъркулен сега далеч пред кръчмата. Един селянин ту се спущаше върху него, ту отстъпяше назад.

„Ето оня лудия, дето се бори с камъка“ — помисли си Гороломов и за да го види по-добре, доде близо до вадата, която пресичаше на това място мегдана.

Гьоч Кольо беше отвъд вадата. Той беше се поспрял да си отпочине, поразпаса края на пояса си, след туй пак го опаса, като го пристягаше. Приготвен, той плесна ръце, плесна се по бедрата, подскочи, извика: ха! ха! — и взе да обикаля около камъка. Като че пред него беше не камък, а жив човек, друг борец, когото той дебнеше да хване. Един-два пъти той се спусна и пак се дръпна назад, принуден да отстъпи. На третия път се спусна, преграбчи камъка, но го пусна: противникът пак се опря. Гьоч Кольо плю на ръцете си и заобикаля.

Неочаквано, бързо, той се спусна, сграбчи камъка с две ръце, напъна се и го обърна. Тъй бяха се изопнали жилите на врата му, на ръцете му, като че щяха да се скъсат. Гороломов кипна:

— Ей, чичо, ей! Слушай, ей! — завика той. — Остави! Чакай, какво правиш… недей!

Гьоч Кольо се изправи да си почине и пак застяга пояса си. Както беше отвъд вадата, Гороломов заговори:

— Какво правиш ти бе, човече божи? Какво правиш бе, българино, бива ли тъй? Че ако имаш много сила, вземи да свършиш някаква работа. Или пък, ако е празник, почини си, прочети нещо. Ако не можеш да четеш, накарай да ти почетат: ще просветиш ума си, ще имаш полза. А какво е туй — да търкаляш камъка. И опасно е: може да се скъса някоя артерия, да стане кръвоизлияние и — мортус свърши се…

На тая дълга реч Гьоч Кольо не отговори нищо, само каза:

— Ела, ела. Ела по-насам.

Той гледаше Гороломова с крайчеца на окото си и говореше нисичко, както говори човек, кога гледа някое птиче и се бои да не го подплаши, та да хвръкне.

— Не прави тъй, послушай ме. Не си дете…

— Ела, ела по-насам — нисичко говореше Гьоч Кольо. — Не бой се, за брадата няма да те ловя.

Тая закачка за брадата му разсърди Гороломова и той бързо, с широки крачки, затропа по мостчето. „Дебела глава, от малко не взема — мислеше си той, — трябва отблизо да му разправя.“

Щом Гороломов мина отсам вадата, Гьоч Кольо плесна с ръце, плесна се по бедрата и леки пехливански скокове се спусна не върху камъка, а върху самия Гороломов. Изненадан, Гороломов видя току пред себе си дебелите мазолести пръсти на Гьоч Коля, изкривени като куки, страшни, готови да го сграбчат, и взе да стъпва назад. Гьоч Кольо все идеше, Гороломов — назад-назад и цоп! във вадата. Потъна с единия си крак, после и с другия. Гьоч Кольо махна с ръка и го остави.