Уилям Нолън - Спейс — частният детектив

— Моля за извинение, сър, но такъв кораб няма по маршрута Земя — Марс. — съобщи служителят на гишето. — И освен това, досега не съм чувал за кораб с подобно име. Вчера само „Президент Уолъс“ е напуснал червената планета.

— Слушай бе, чучело такова — изкрясках от бяс. — Казвам се Самуел Спейс и имам билет до Мехур сити. Провери до кога му е срока?

Той студено ме изгледа и после се задълбочи в дълъг списък на пътници.

— Не виждам някой да е направил резервация за Марсолиниите на ВАШЕТО име, мистър Спейс.

Беше ми доста тежко и затова направо го предупредих.

— Не зная каква още глупост ще ми изръсиш, но аз ще я преглътна. Или ти не търсиш, както трябва, или данните ти са пълна дивотия. Аз сам поръчах билет за съпровождане на няколко замразени тела на борда на „Президент Рейгън“ за доктор Емануил Умани на Марс. — направих кратка пауза, през която си поех по-дълбоко въздух и оправих дишането си. — Не ми казвай, че нищо не си чувал за този кораб.

Дяволското перде като на забавена снимка повдигна вежди.

— Какво толкова пък, слушах за този доктор. Разбира се. За него пишат всички весници.

— Нищо не разбирам.

— Убит е преди два земни дни в Мехур сити. Той е ползвал чуждо тяло, но по анализите на мозъка са индетифицирали личността му. В престъплението са замесени трима лунни гангстери.

— Достатъчно — казах аз.

— Те са пречукали и усиновената дъщеря на доктора, мис Исма Умани, а също и един бизнесмен с когото те са били свързани.

— Можеш ли да си спомниш името му?

Той прехапа усни и се съсредоточи.

— Почакай малко, сега… — сети се той по едно време, — къде се запиля този весник? Аха, ето го — и ми подаде сгънатото парче хартия.

Прочетох съобщението и въздъхнах.

— О’кей, напиши ми билет за най-близкия рейс до Марс.

— Радвам се, сър, че се решихте.

Предстоеше ми посещение на едно погребение.

Застанах пред тялото в пласмасовия пакет и се вгледах: здраво момче бе този юнак, с неговите мускули, висок ръст, белег на дясната буза и плътно прилепени устни. Изглеждаше на не повече от тридесет години, косите му още бяха напълно черни, а веждите гъсти и сплетени. Това сурово лице бе видяло доста неща през краткия си живот, носът бе сплескан, а ушите порядъчно раздърпани.

— Лошо, Сам, лошо — казах аз. — Ти не беше лош човек.

Това, без никакво съмнение бях аз. Очите ми бяха затворени, но това бяха моите очи: тъмни, дълбоки и жестоки, както и устата. Познах дори евтиния си сив псевдокостюм. Бях го купил на Уран от количката на дребничък вехтошар — ястреб с шест ръце и нито една капчица съвест.

— Приятел ли бяхте с покойника? — попита ме разпоредителката с ласкав поглед, който се стараеше да изглежда достатъчно съчувствуващ.

— Заедно израстнахме в Старото Чикаго — казах аз. — Но ние отдавна не се бяхме виждали и аз едва днес прочетох за смъртта му. Реших да дойда и да окажа последна почит.

— Колко благородно от Ваша страна. Уверен съм, че мистър Спейс би одобрил такъв жест. Той харесва ли Ви?

— Ха?

— Имам предвид нашата работа. Лицето му е така спокойно и умиротворено. Когато ни го предадоха беше нещо ужасно.

— Изглежда като жив и напълно здрав.

Ласкавата дама кимна и продължи:

— Действително, оформянето и представянето на покойника е необикновено изкуство… Трябва да спомена, че в днешно време, това изкуство не се оценява както трябва.

— Напълно съм съгласен, госпожо — казах аз. — А успяха ли да хванат престъпниците, които така са го изстудили?

Тя поклати тъжно глава.

— Не, още са на свобода — въздъхна и почервеня. — Ние подготвихме мис Умани и баща й за показ. Не желаете ли да ги видите?

Тя се приближи до мен и очите и станаха влажни и любопитни.

— Как се казвате, сър?… За списъка на посетителите.

Носех фалшиви мустаци, а истинския ми нос ме засърбя. Не се стърпях и се почесах, без да скривам раздразнението си.

— Хамит — казах аз. — С едно „т“ накрая. Доста често го пишат неправилно.

— Разбира се — каза тя и внимателно записа фамилията. — Само едно „т“ на края. Къде ще се настаните, мистър Хамит? В Мехур сити ли?

— Защо не и там.

— Тогава службата в местната катедрала ще Ви хареса. Ние изпращаме покойниците с почит на високо ниво.

— Уверен съм в това — казах аз. — Но сега трябва да ви напусна. Нали знаете, какви са нашите объркани времена.

— Напълно съм съгласна, сър — тя кимна и изчезна зад завесата.

Xвърлих последен погледна бедния Сам.