Уилям Нолън - Спейс — частният детектив

— Млекопитаещо такова — казах му аз. — Трябвало е да държиш 38-и калибър между куфарите.

Очите му дори не трепнаха и продължи да изглежда умиротворен.

Най-после въздъхнах с облекчение, знаех какво бе станало и освен това имаше един човек, който би могъл да ми помогне. Когато го бях видял последен път, той живееше непосредствено под музея на Изкуствата в Старото Чикаго.

Тръгнах натам.

Древните лъвове на входа се вгледаха в мен, докато изкачвах мраморните стъпала. Тези пластоотпечатъци не бяха така величествени както оригиналите, но те къде по-лесно се почистваха отколкото гранитните лъвове. Когато бях малък, камъкът попиваше калта в порите, а сега копията им бяха съвършено непоемащи.

Пред входа ме спря пазача.

— Затворено е — каза той. — Ела утре.

— Не идвам, да зяпам колекцията ви — казах аз. — Трябва да видя Натан Оливър. Нали още живее тук?

Бабаита кимна недоволно.

— На долния етаж. Той се води за постоянен реставратор. А ако ме питаш мен, твоя човек търси някакво спукано гърне.

— Никой не те пита — изграках. — Мога ли да го видя?

— Очаква ли те?

— Не, но ние се познаваме добре. Кажи му, че на входа е Сам Спейс.

Той изчезна във входа, а аз докато чаках, отидох до пластмасовите лъвове и започнах да ги потупвам по задниците. И все пак бих предпочел да са гранитни.

Когато пазачът се върна, очите му бяха изцъклени.

— Е, какво ти каза? — запипах спокойно.

— Той… а, каза… че ти не можеш да бъдеш!

— Защо?

— Защото си мъртав!

— И какво значение има това? — изръмжах аз. — Пусни ме да говоря с него и всичко ще оправя.

Тръгнах напред. Той се дръпна крачка назад, извади излъчвател 22-и калибър и го насочи към мен.

— Струва ми се, че ти…

Повече не успя нищо да каже. Приложих „летящо подсичане“, левия ми крак изби 22-и от ръката му, а юмрукът ми на дясната ръка изпомпи въздуха от тялото му. Приспах го с дръжката на моя пистолет и се заспусках по стълбите към долния етаж. И по пътя отлепих фалшивия си нос и гъстите мустаци.

Оливър, по собствено име Натан, направо посивя, когато ме видя — челюстта му увисна, а устните затрепераха като на заяк.

— С-с-с… — той не успя да произнесе името ми.

— Не съм привидение, не се бой — захилих се аз. — Аз съм старият ти приятел Сам Спейс, в плът и кръв.

Той още не можеше да повярва.

— Но весниците… Видеорепортажите… Те съобщиха за смъртта ти… Ти не можеш да бъдеш жив!

— Аз наистина не съм жив. Чакай, де… Поне един от мен не е жив. Застреляха го на Луната в Мехур сити.

— Тогава ти си негов брат близнак?

Отново се разхилих.

— В известна степен си прав. Ако се отпуснеш и престанеш да ме зяпаш така, като патка на мъртва глава, ще ти разкажа всичко.

Влязохме в стаята на Оливър и се хвърлих в плюшения фотьойл. В жълтия си празничен халат Нат приличаше като камбанка, а жълтите му крака в сравнение с внушителните мраморни плочи на пода изглеждаха изумително малки.

— Ти винаги обичаше да ходиш бос по мрамора — започнах да си спомням. — Ти, стари патоко Нат, си единствения в този свят, който може да ми помогне.

— Първо ме убеди, че не съм полудял! Убеди ме, че ти не се безумно видение, изпратено от космическия Господ поради греховете ми.

— Аз съм само Сам — казах му. — Или един от Самовците, някои от нас са живи, някои са мъртви. В настоящето твоя свят е загубил един от тях и затова дойдох при теб. Искам да си отида!

— Къде да си отидеш?

— Да си отида в моя свят. Този е твой, а не мой. Не ми подхожда, Нат.

На това място опасенията му изчезваха. Захвърли настрана кърпата с която се прикриваше и размърда в креслото тлъстото си тяло.

— Ако ти е необходимо нещо, то това е нещо за пиене, уиски, и то чисто, без сода, доколкото си спомням.

— Правилно си спомняш.

Той ми наля конска доза. Погълнах я на един дъх. Скочът загря вътрешностите ми, както ракетното гориво дюзата. Ние се настанихме на масата и аз накратко му разказах приключенията си.

— Триглавата от Венера ме нае да охранявам багаж със запасни тела. Преди да се заема с тази работа, ме съблазни едно маце с намигащи цицки. Тя ме нави да я изпратя до квартирата и в Олд-Ню-Йорк и там ме халосаха яката, после без да усетя, ме изпратиха в твоя свят.

— С каква цел?

— Да изляза вън от играта — сигурно си имат някакви съображения. Затова те са разменили местата на паралелните вселени.

Оливер се заинтересува, стана, отиде до бара и донесе още скоч. Докато се опитвах да потъна в уискито, той обмисляше положението.