Амели Нотомб - Изумление и трепет

Това ми припомни думите на Андре Малро: „Не говорете прекалено лошо за себе си, ще вземат да ви повярват“.

Халата извади кърпичка от джоба си, избърса сълзите си и за голяма моя изненада се изсекна, което в Япония се смята за върха на простащината. Нима бях паднала толкова ниско, че можеха най-безсрамно да си духат носа пред мен?

После господин Омоши въздъхна.

— Амели-сан!

И не добави нищо. Реших, че за него въпросът е приключил. Станах, поздравих го и си тръгнах, без да се обръщам.

Остана ми само Господ.

Пред него се държах като истинска японка, връчваща оставката си на своя президент. Смущението ми беше искрено и се изразяваше в плаха усмивка и приглушено хълцане.

Господин Ханеда ме прие извънредно любезно в огромния си светъл кабинет.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви кажа, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

— Естествено. Разбирам ви.

За първи път някой проявяваше човешко отношение към решението ми.

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна. Ще й бъда вечно благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест. Той реагира веднага.

— Това не е вярно и вие го знаете. Работата ви с господин Тенши показа, че имате отлични качества в подходящи за вас области.

Най-после!

Той добави с въздишка:

— Нямахте късмет, дойдохте в лош момент. Разбирам решението ви да напуснете, но знайте, че ако някой ден промените мнението си, ще бъдете добре дошла при нас. Сигурно не съм единственият, на когото ще липсвате.

Тук грешеше, но въпреки това ме развълнува дълбоко. Говореше с такава убедителна доброта, че почти ми домъчня, задето напускам.

Нова година — три дни ритуална и задължителна почивка. Подобно бездействие е истинска травма за японците.

В продължение на три дни и три нощи е забранено даже да се готви. Ядат се студени храни, приготвени предварително и съхранявани в прекрасни лакирани кутии.

В празничното меню винаги има омоши — оризови сладки, за които преди умирах, но които сега по омонимични причини не можех да преглътна.

Когато поднасях омоши към устата си, очаквах да чуя рев: „Амели-сан!“ — и да последва мазен кикот.

Оставаха ми още три дни работа. Целият свят бе вперил очи в Кувейт и мислеше само за датата 15 януари.

Аз пък бях вперила очи в огромния прозорец на тоалетните и мислех само за датата 7 януари — тогава изтичаше моят ултиматум.

На 7 януари заранта не можех да повярвам, че денят наистина е дошъл — толкова го бях чакала. Струваше ми се, че съм прекарала в „Юмимото“ не по-малко от десет години.

В тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж часовете течаха в атмосфера на религиозна вглъбеност — и най-дребните жестове извършвах с тържествено достойнство. Почти съжалявах, че няма да мога да проверя верни ли са думите на една стара кармелитка: „В Кармел най-трудни са първите трийсет години“.

Към 6 вечерта измих ръцете си и отидох да се сбогувам с няколкото колеги, които по различни поводи бяха показали, че ме смятат за човешко същество, Фубуки не влизаше в групата. Съжалявах за това, още повече, че не изпитвах никаква злоба към нея. Не й стиснах ръката само от самолюбие. По-късно си казах, че съм сгрешила — да предпочетеш гордостта си пред гледката на едно лице с изключителна красота си е чиста глупост.

В шест и половина се върнах за последен път в Кармел. Дамските тоалетни бяха пусти. Под грозното неоново осветление сърцето ми се сви — седем месеца от живота ми, не, от времето ми на тази планета, бяха преминали тук. Нямаше за какво да тъжа. И все пак на гърлото ми бе заседнала буца.

Инстинктивно тръгнах към прозореца. Залепих чело на стъклото и разбрах какво ще ми липсва — не всеки има шанса да наблюдава света от висотата на четирийсет и четвъртия етаж.

Прозорецът беше границата между ужасната светлина и прекрасния мрак, между тоалетните кабини и безкрая, между чистото и неизмиваемото, между клозетното казанче и небето. Докато съществуват прозорци, и най-незначителното човешко същество ще има дял от свободата.

За последен път се хвърлих през прозореца. Дълго наблюдавах как тялото ми пада надолу.

Когато се наситих, напуснах сградата на „Юмимото“. И повече не стъпих там.

Няколко дни по-късно се завърнах в Европа.

На 14 януари 1991-ва започнах да пиша книга със заглавие „Хигиената на убиеца“.

На 15 януари изтичаше американският ултиматум, даден на Ирак. На 17 януари започна войната.