Амели Нотомб - Изумление и трепет

С разбита душа се укрих в дамските тоалетни. Свих се в един ъгъл и безгласно заплаках.

И разбира се, тутакси се появи Фубуки, която беше решила тъкмо сега да си измие зъбите. Видях в огледалото разлепената паста в устата й и тържествуващия й поглед.

За миг изпитах такава омраза към нея, че пожелах смъртта й. Помислих си, че фамилното й име напомня латинския израз „Помни, че си смъртен“, и за малко да й изкрещя: „Memento mori!“

Шест години по-рано се бях влюбила в един японски филм. Английското му заглавие беше „Весела Коледа, господин Лоурънс“. Действието се развиваше някъде около 1944 година по време на войната в Пасифика. Японците пленяват група английски войници и между един от англичаните (Дейвид Бауи) и един от японските шефове (Риуиши Сакамото) се създават отношения, окачествявани в някои учебници като „парадоксални“.

Може би защото тогава бях още много млада, този филм на Ошима дълбоко ме развълнува, особено двусмислените сцени с двамата герои. Накрая японецът осъжда англичанина на смърт.

В един от най-прелестните кадри от филма японецът съзерцава полумъртвата си жертва, чието тяло е заровено в земята, а главата й е изложена на слънцето. Този находчив наказателен метод убива пленника по три начина едновременно: чрез глад, жажда и слънчасване.

В случая с Дейвид Бауи ефектът беше още по-силен, тъй като светлата кожа на русия британец ставаше идеално за печене. Когато накрая гордо изправеният японски военачалник вглъбено съзерцава обекта на своята „парадоксална връзка“, лицето на умиращия англичанин напомняше препечен, леко почернял ростбиф. Бях на шестнайсет години и тази начин да умреш ми изглеждаше като прекрасно доказателство за любов.

Не можех да не забележа сходството между въпросната история и премеждията ми в компанията „Юмимото“. Разбира се, моето наказание не беше същото, но и аз бях затворена в японски лагер, а красотата на мъчителката ми беше ако не по-голяма, то поне равна на тази на Риуиши Сакамото.

Един ден, докато Фубуки си миеше ръцете, я попитах дали е гледала филма. Тя кимна утвърдително. Трябва да съм била доста смела този ден, защото продължих:

— Хареса ли ви?

— Музиката беше хубава. Жалко, че историята е неправдоподобна.

Без сама да знае това, Фубуки беше умерен ревизионист като много млади хора в Страната на изгряващото слънце. Според тях през Втората световна война японците не са вършили нищо лошо и единствената им цел е била да предпазят азиатците от нацизма. Нямах намерение да влизам в спорове по този въпрос.

— Мисля, че трябва да я разглеждаме като метафора — задоволих се да кажа.

— Метафора на какво?

— На отношенията между хората. Например между нас двете.

Тя ме изгледа недоумяващо, сякаш се питаше какво ли още е измислила умствено недоразвитата й подчинена.

— Да — продължих аз. — Между вас и мен разликата е същата като между Сакамото и Дейвид Бауи. Изтокът и Западът. Зад видимия конфликт се крие взаимно любопитство, зад недоразуменията — истинско желание за разбирателство.

Въпреки завоалирания ми начин на изразяване, си давах сметка, че отивам прекалено далече.

— Не — каза резервирано моята шефка.

— Защо?

Какво ли щеше да отговори? Имаше богат избор: „Не изпитвам никакво любопитство към вас“; или: „Не търся никакво разбирателство“; или: „Как се осмелявате да се сравнявате с един военнопленник!“; или: „Между двамата герои имаше нещо двусмислено, което не може да важи за мен“.

Но Фубуки се оказа по-ловка. С равен и учтив глас тя се задоволи да отговори:

— Не приличате на Дейвид Бауи.

Права беше, признавам.

Откакто приех новото си назначение, говорех извънредно рядко. Не че беше забранено, но като че ли някакво неписано правило ме възпираше. Странно, когато човек върши такава скапана работа, единственият начин да запази достойнството си е да мълчи.

И действително, ако една чистачка на кенефи е бъбрива, сме склонни да мислим, че й е добре на това място, че работата я удовлетворява напълно и че й иде да запее от радост.

Ако обаче мълчи, значи изживява задачата си като монашеско самобичуване и безмълвно изпълнява мисията на изкупителка на всички човешки грехове. Бернанос пише за потискащата баналност на злото; чистачката на кенефи пък познава потискащата баналност на фекалиите, винаги едни и същи, въпреки отвратителните си разновидности.

В мълчанието й се чете покруса. Тя е кармелитката на отходните места.