Амели Нотомб - Изумление и трепет

Фубуки съкрушено ме изгледа.

— Камера в мъжките тоалетни? Случва ли ви се понякога да мислите, преди да говорите?

— Но господата няма да знаят за това! — продължих наивно.

— Престанете! Ама че глупачка!

— Пак добре, че съм глупачка. Представяте ли си, ако бяхте дали тази работа на някой интелигентен човек!

— С какво право ми държите такъв тон?

— Какво рискувам? По-нисък пост не можете да ми дадете.

Тук прекалих. За момент помислих, че ще получи инфаркт. Прониза ме с поглед.

— Внимавайте! Не знаете какво може да ви се случи.

— Ами кажете ми го.

— Предупреждавам ви. И направете така, че да ви няма в мъжките тоалетни, когато някой влиза.

След което си тръгна. Чудех се дали наистина ме заплашва, или блъфира.

Подчиних се на новото разпореждане не без известно облекчение, тъй като през двата месеца, прекарани на служба в мъжките тоалетни, бях имала незавидната привилегия да установя, че мъжкият представител на японската раса не е никак изискан. Колкото японката се ужасява и от най-малкия шум, който би могла да издаде, толкова на японеца му е все тая.

Макар сега да влизах по-рядко в тоалетните, виждах, че бойкотът продължава. Бог да поживи господин Тенши!

Истината е, че откакто ме назначиха в тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, ходенето по нужда се бе превърнало в политически акт.

Служителят, който все още ги посещаваше, сякаш казваше: „Подчинявам се безусловно на началството и не ми пука, че унижават чужденците. Всъщност за тях няма място в «Юмимото»“.

Служителят пък, който не ги посещаваше, изразяваше друго мнение: „Независимо от това, че уважавам началниците си, не мога да се отнасям безкритично към някои от решенията им. А и смятам, че чужденците биха били по-полезни на «Юмимото», ако им се поверяват отговорни постове.“

Мисля, че никога и никъде клозетите не са били театър на идеологически дебати от такъв мащаб.

В живота на всеки човек има един болезнен момент, който разделя битието на „преди“ и „след“. Споменът за него, даже когато е бегъл, не престава да буди ирационален, животински и неизлечим страх.

Дамските тоалетни бяха прекрасно място, тъй като една от стените им бе остъклена. Този огромен прозорец играеше важна роля в новото ми съществуване — прекарвах цели часове права, с чело, опряно на стъклото, и си представях, че се хвърлям в празното. Виждах как тялото ми полита надолу и се отдавах на този летеж до пълно замайване. Затова твърдя, че на работното си място не съм скучала нито минута.

Един ден, тъкмо се упражнявах в хвърчене, когато ненадейно ме сполетя нова драма. Чух вратата зад мен да се отваря. Можеше да бъде само Фубуки, но това не беше бързият и ясен звук, който издаваше бравата под натиска на нейната ръка. Сега като че ли някой направо се опитваше да издъни вратата. Пък и стъпките не бяха като на Фубуки, а като на йети в период на размножаване.

Всичко стана толкова бързо, че едва имах време да се обърна, за да видя връхлитащата върху ми маса на вицепрезидента.

Микросекунда изумление („Господи! Мъж — доколкото тлъстакът изобщо беше мъж — в дамските тоалетни!“) и цяла вечност паника.

Той ме сграбчи, както Кинг Конг сграбчва блондинката, и ме повлече навън. Бях играчка в ръцете му. Страхът ми се превърна в ужас, когато видях, че ме влачи към мъжките тоалетни.

Сетих се за заплахите на Фубуки: „Не знаете какво може да ви се случи.“ Не беше блъфирала. Щях да плащам за греховете си. Сърцето ми спря да бие. Мозъкът ми написа завещанието си.

Спомням си, че си помислих: „Ще те изнасили и ще те убие. Добре, но в какъв ред? Дано първо те убие!“

Някакъв мъж си миеше ръцете на мивката. Уви, присъствието му ни най-малко не промени намеренията на господин Омоши. Той отвори една от кабините и ме хвърли вътре.

„Настъпи последният ти час“, казах си.

Чух го да повтаря със сгърчено от гняв лице три срички, но не разбирах какво означават те, толкова бях ужасена. Хрумна ми, че това може да е еквивалентът на победното „банзай“ на камикадзе, използван в случаите на сексуално насилие.

Побеснял от яд, той продължи да надава трисричните си крясъци и аз изведнъж проумях.

— Но пепа! Но пепа!

Ще рече, на японо-американски:

— Ноу пейпър! Ноу пейпър!

Това беше значи деликатният начин, който вицепрезидентът бе избрал, за да ме предупреди, че тоалетната хартия се е свършила.

Изхвърчах с омекнали крака към килера, с чийто ключ разполагах, и бързо се върнах, натоварена с хартиени рула. Господин Омоши ме наблюдаваше, докато ги слагах, после изрева нещо неясно, което не беше комплимент, и ме изхвърли навън, за да се усамоти във вече заредената кабина.