Амели Нотомб - Изумление и трепет

Какво очаква извън предприятието счетоводителите с промити от цифрите мозъци? Задължителната бира със също толкова затъпели колеги, часовете, прекарани в претъпканото метро, задрямалата съпруга, изморените деца, сънят, който ви всмуква, както каналът засмуква водата, редките отпуски, чийто начин на употреба ви е неизвестен — има ли във всичко това нещо, което заслужава да се нарече живот?

Най-невероятното е, че светът смята тези хора за привилегировани.

Дойде декември — месецът на моята оставка. Думата би могла да ви учуди, тъй като договорът ми изтичаше и нямаше нужда да си подавам оставката. Но всъщност не беше така. Не можех просто да изчакам вечерта на 7 януари и да стисна няколко ръце за довиждане. В една страна, в която доскоро, със или без договор, работодателят ви назначаваше завинаги, човек не може да напусне, без да спази протокола.

За да бъде всичко според традицията, трябваше да си подам оставката на всяко йерархично ниво, тоест четири пъти, започвайки от основата на пирамидата: първо Фубуки, после господин Сайто, след това господин Омоши и накрая господин Ханеда.

Подготвях се да свърша всичко това, като, разбира се, съблюдавах най-важното правило — да не се оплаквам.

Бях получила един бащински съвет — за да не навредя на добрите отношения между Белгия и Страната на изгряващото слънце, не биваше дори да намеквам, че някой японец се е държал зле с мен. Мотивите ми за оставка — бях длъжна да обясня защо напускам една толкова изгодна за мен работа — трябваше да бъдат изложени в първо лице единствено число.

По силата на тази логика не ми оставаше друг избор, освен да се призная за виновна. Щях отново да стана за смях, но по-важното бе, че щях да дам на служителите на „Юмимото“ възможността да не се посрамят и да ми кажат: „Не говорете така лошо за себе си, вие сте чудесен човек“.

Поисках среща с моята шефка. Тя ми определи час към края на деня в един празен офис. Докато отивах натам, някакъв демон шушукаше в ухото ми: „Кажи й, че като госпожа Пиш ще можеш да печелиш повече на друго място“. Трудно ми беше да му затворя устата и когато седнах на стола срещу красавицата, за малко да се изкикотя.

Точно този момент избра демонът, за да ми подскаже следната идея: „Кажи й, че ще останеш само ако сложат в кенефите една паничка и определят такса от 50 йени.“

Прехапах устни, за да не се разсмея. Усилието беше толкова голямо, че не можех да говоря.

Фубуки въздъхна.

— Е? Имате нещо да ми кажете ли?

За да прикрия устата си, наведох глава и така добих крайно смирен вид, от който шефката трябва да е останала доволна.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

Гласът ми бе покорен и плах като на типична подчинена.

— Така ли? И защо? — попита ме тя сухо.

Забележителен въпрос! Значи не само аз играех комедия. Подадох й следната карикатурна реплика:

— Компанията „Юмимото“ ми предостави значителни и многобройни възможности да докажа на какво съм способна. Вечно ще й бъда благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.

Нещата ми изглеждаха толкова комични, че се наложи отново да прехапя устни и да замълча. Фубуки обаче не намираше нищо смешно в ситуацията, защото каза:

— Така е. Според вас защо не бяхте на висота?

Не се въздържах и вдигнах глава, за да я погледна изумено: нима ме пита защо не съм била на висотата на фирмените кенефи? Толкова непомерно ли е желанието й да ме унижи? И ако е така, какво всъщност изпитва към мен?

Впила очи в нейните, за да не изпусна реакцията й, произнесох следната чудовищна фраза:

— Защото не ми достигнаха интелектуалните способности.

Исках да знам не толкова какви интелектуални способности са необходими, за да се измие зацапаната тоалетна чиния, колкото дали това гротескно доказателство за покорство ще хареса на мъчителката ми.

Лицето й на добре възпитана японка остана неподвижно и безизразно и трябваше да я гледам едва ли не под лупа, за да забележа лекото стискане на челюстите, предизвикано от моя отговор. Тя ликуваше.

Вече нищо не можеше да препречи пътя на удоволствието, по който бе поела, Фубуки продължи:

— И аз така мисля. В какво според вас се крие причината за тази интелектуална недостатъчност?

Отговорът дойде от само себе си. Забавлявах се лудо.

— В превъзходството на японския мозък над европейския.

Очарована от това, че се покорявах на желанията й, Фубуки прояви известно чувство за справедливост.