Амели Нотомб - Изумление и трепет

— Амели-сан!

Каза го по маниера на японците, които умеят да потвърждават съществуването ви само като произнесат името ви.

Говореше с пълна уста. По гласа му се опитах да отгатна какво яде. Трябва да беше нещо тестено, лепкаво, от онези неща, които полепват по зъбите и се налага дълго да ги чистиш с език. Не можах да позная какво е.

Подхванах вече добре наизустената си литания.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

Бюрото ми пречеше да видя лакомството, което бе поставил на коленете си. А когато поднесе нова доза към устата си, дебелите му пръсти напълно я скриха от погледа ми. Ядосах се.

Дебелакът сигурно забеляза, че се интересувам от храната му, защото постави пакетчето на бюрото. За голяма моя изненада видях, че ставаше дума за бледозелен шоколад.

Погледнах вицепрезидента с недоумение и лек страх.

— Шоколад от планетата Марс?

Той се заля от смях и захълца конвулсивно.

— Касей но шокорето! Касей но шокорето!

Което значеше: „Шоколад от Марс! Шоколад от Марс!“

Намирах за доста странен начина, по който приемаше оставката ми. И се чувствах крайно неудобно от това набъкано с холестерол веселие. То опасно нарастваше и вече виждах да се задава смъртоносна сърдечна криза.

Как щях да обяснявам после на ръководството: „Бях дошла да си подам оставката. Това го уби“. Никой в „Юмимото“ нямаше да ми повярва — бях от тези служители, чието напускане не можеше да бъде нищо друго освен отлична новина.

Историята със зеления шоколад също нямаше да ми свърши работа. Не се умира току-така от парче шоколад, че дори да е с цвят на хлорофил. Много по-правдоподобна щеше да се окаже версията за убийство. Нямаше да ми липсват и мотиви.

Иначе казано, по-добре щеше да е господин Омоши да не пука точно сега, тъй като аз се явявах идеалният виновник.

Тъкмо се канех да запея втория куплет, за да прекъсна този тайфун от смях, когато дебелакът уточни:

— Това е бял шоколад със зелен пъпеш, специалитет от Хокайдо. Чуден е. Запазили са вкуса на японския пъпеш. Опитайте.

— Не, благодаря.

Обичах японския пъпеш, но комбинацията с бял шоколад наистина ме отблъскваше.

По неясни причини моят отказ разгневи вицепрезидента. Той поднови нареждането си, като го облече в учтива форма.

— Мешиагате кудасаи.

Ще рече: „Ако обичате, благоволете да хапнете“. Отказах.

Тогава започна да слиза по езиковите стъпала.

— Табете. Тоест: „Яжте“.

Отказах. Крясък:

— Таберу!

Сиреч: „Плюскай!“ Отказах.

Гневно избухване:

— Хей, докато не ви изтече договорът, трябва да се подчинявате!

— Какво значение има дали ще ям, или не?

— Нахалница! Не е ваша работа да ми задавате въпроси! Изпълнявайте заповедите ми!

— Че какво ще ми направите, ако не ги изпълня? Ще ме изхвърлите? Само това чакам.

В следващия миг разбрах, че съм прекалила. Ако се съдеше по изражението на господин Омоши, японско-белгийските отношения бяха сериозно застрашени.

Инфарктът изглеждаше неизбежен. Реших да помоля за милост.

— Извинете ме.

Той намери достатъчно сили, за да изреве:

— Плюскай!

Това ми беше наказанието. Кой би допуснал, че поглъщането на парче зелен шоколад може да се превърне в акт на международната политика?

Протегнах ръка с мисълта, че в райската градина сигурно се е случило точно това — Ева изобщо не е искала да отхапе от ябълката, но една дебела змия, обзета от внезапен и необясним садизъм, я е принудила да го стори.

Отчупих малко зеленикаво парче и го поднесох към устата си. Отблъскваше ме главно цветът. Сдъвках парчето и за мой голям срам установих, че хич не беше лошо.

— Чудно е — признах неохотно.

— Ха-ха! Хубав е марсианският шоколад, а? — Вицепрезидентът тържествуваше. Японско-белгийските отношения бяха спасени.

Когато преглътнах взривоопасното парче, подхванах старата си песен:

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна за това. За нещастие не бях на висотата на оказаната ми чест.

Господин Омоши се изненада, тъй като напълно бе забравил за какво съм дошла, после отново избухна в смях.

Наивно си бях представяла, че като се самоунижавам, за да им спася репутацията, като се самообвинявам, за да им спестя всеки упрек, ще предизвикам учтиви възражения от рода на: „Но моля ви се, вие бяхте на висота!“

А ето че за трети път приемаха тирадата ми благосклонно, Фубуки не само не оспори недостатъците ми, но и ми даде да разбера, че случаят ми е далеч по-тежък. Макар и притеснен от неволите ми, господин Сайто също не постави под съмнение самокритичната ми оценка. Що се отнася до вицепрезидента, той прие твърденията ми с най-ентусиазирано веселие.