Амели Нотомб - Изумление и трепет

— Сигурно има нещо такова, но не трябва да се преувеличават недостатъците на средния европейски мозък. Не мислите ли, че причината е преди всичко във вашия собствен мозък?

— Положително.

— В началото мислех, че искате да саботирате компанията. Закълнете се, че не сте се престрували нарочно на глупава.

— Заклевам се.

— Съзнавате ли своя недъг?

— Да. Компанията „Юмимото“ ми помогна да го забележа.

Лицето на началничката ми оставаше безстрастно, но по гласа й разбрах, че устата й пресъхва. Бях щастлива, че можех да й подаря този миг на сладострастие.

— Така че предприятието ви е направило голяма услуга.

— Вечно ще му бъда признателна.

Разговорът ни придобиваше сюрреалистичен характер, който страхотно ми допадаше, Фубуки беше на седмото небе и в това имаше нещо вълнуващо.

„Скъпа моя Снежна буря, след като мога с толкова малко усилия да ти доставя такава наслада, не спирай, нападай ме с твоите остри и твърди снежинки, с каменната си градушка, с тежките си буреносни облаци, съгласна съм да се изгубя в планината, над която се изсипва тяхната ярост, да подлагам лицето си на хилядите им мразовити плюнки, ах, колко е красива гледката на твоята жажда да надупчиш кожата ми с обиди, но патроните ти са халосни, скъпа моя Снежна буря, отказах да ми завържат очите, за да мога, докато ме екзекутират, да видя в погледа ти това, което чакам толкова отдавна — удоволствието.“

Помислих си, че вече се е заситила, защото ми зададе въпрос, който ми се стори чисто формален.

— Какво смятате да правите после?

Нямах намерение да й говоря за това, което пишех. Измъкнах се с един банален отговор.

— Бих могла да преподавам френски.

Шефката ми избухна в презрителен смях.

— Да преподавате! Вие! Смятате се за способна на това!

Проклета Снежна буря, никога не й се свършваха мунициите. Разбрах, че иска още. Затова нямаше да направя глупостта да й съобщя, че имам диплома на преподавател.

Наведох глава.

— Права сте. Все още не съм осъзнала напълно колко са ограничени възможностите ми.

— Очевидно. Чудя се каква ли професия бихте могли да упражнявате?

Трябваше да й помогна да достигне до върха на екстаза.

В древнояпонския имперски протокол е указано, че към Императора трябва да се обръщаме с „изумление и трепет“. Тази формула винаги ме е възхищавала. Тя ми напомня за японските филми, в които самураите се обръщат към своя шеф с глас, разтреперан от свръхчовешки респект.

Така че надянах маската на изумлението и започнах да треперя. Впих уплашен поглед в очите на младата жена и заекнах:

— Мислите ли, че ще ме вземат да събирам боклуците?

— Да! — каза тя с прекалено въодушевление и дълбоко въздъхна.

Бях успяла.

След това трябваше да представя оставката си на господин Сайто. Той също ми даде среща в един празен офис, но за разлика от Фубуки беше доста притеснен, когато седнах срещу него.

— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.

По лицето на господин Сайто пробягаха множество тикове. Тъй като не успях да отгатна какво означаваха те, изиграх номера си докрай.

— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.

Хилавото телце на господин Сайто нервно потръпна.

— Амели-сан…

Очите му шареха по ъглите на стаята, като че ли там се намираха думите, които му трябваха. Стана ми жал за него.

— Сайто-сан?

— Аз… ние… много съжалявам. Не съм искал да се получи така.

Японец да се извинява искрено е нещо, което може да се случи веднъж на столетие. Бях ужасена, че господин Сайто се унижава заради мен. Още повече, че той не бе играл никаква роля в йерархическите ми понижения.

— Няма защо да съжалявате. Нещата се развиха по най-добрия възможен начин. Научих много от престоя си във фирмата.

Което си беше чиста истина.

— Имате ли някакви планове? — попита той със свръхнапрегната и мила усмивка.

— Не се безпокойте за мен, все ще намеря нещо.

Горкият господин Сайто! Трябваше аз да го успокоявам. Въпреки относително високия си професионален статут, той беше един от хилядите японци едновременно жертва и непохватен палач в система, която сигурно не харесваше, но от слабост и липса на въображение никога нямаше да осъди.

Дойде ред на господин Омоши. Умирах от страх при мисълта да се озова сама с него в кабинета му. Напразно. Вицепрезидентът беше в отлично настроение. Щом ме видя, той възкликна: