Амели Нотомб - Изумление и трепет

Колкото повече мълчах, толкова повече мислех. Разсъждавах например над липсата на прилика между мен и Дейвид Бауи, която обаче с нищо не омаловажаваше сравнението ми. Наистина имаше нещо сходно между съдбата на англичанина от филма и моята. Защото в края на краищата, за да ми даде Фубуки тази гадна работа, в отношението й към мен все трябваше да има нещо по-особено.

Не бях единствената й подчинена. Нито единствената, която Фубуки мразеше. Можеше да тормози и някой друг. Но тя упражняваше жестокостта си само върху мен. Това явно беше някаква привилегия.

Реших да се смятам за избраница.

Като чете всичко това, човек може да си помисли, че не съм имала друг живот освен този в „Юмимото“, но не беше така. Извън компанията изживявах неща, които далеч не бяха недостойни за внимание. Не смятам обаче да разказвам за тях тук. Първо, защото не това е темата ми. Второ, защото личният ми живот заемаше по-малката част от времето ми.

И главно поради една причина от шизофренично естество: когато бях на поста си на четирийсет и четвъртия етаж на „Юмимото“ и почиствах мръсните следи, оставени от някой висш кадър, ми беше невъзможно да допусна, че извън тази сграда, само на единайсет спирки на метрото оттук, съществува място, където хората ме обичат, ценят и не виждат нищо общо между клозетите и мен.

Когато през деня си припомнях тази нощна част от живота ми, не можех да мисля иначе, освен така: „Не, ти просто си измислила тази къща и тези хора. Ако ти се струва, че те съществуват отпреди назначаването ти тук, знай, че това е илюзия. Отвори си очите — колко тежи плътта на твоите безценни същества в сравнение с вечността на санитарния фаянс? Спомни си онези снимки от бомбардирани градове: хората са мъртви, къщите сринати, само тоалетните чинии гордо се възправят в небето, кацнали върху щръкналите канализационни тръби. Когато Апокалипсисът настъпи, от градовете ще остане гора от клозети. Приятната стая, в която спиш, хората, които обичаш, не са нищо друго, освен компенсаторни творения на духа ти. Типично е за клетниците, принудени да упражняват жалък занаят, да си измислят това, което Ницше нарича «заден свят» — земен или небесен рай, в който вярват, за да могат да понесат гадния си живот. Колкото по-противна е работата им, толкова по-прекрасен е въображаемият им рай. Повярвай ми: няма нищо друго освен тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Всичко е тук и сега.“

После се приближавах до прозореца, проследявах с поглед единайсетте спирки на метрото и се взирах в края на маршрута — там нямаше и не можеше да има никаква къща. „Както виждаш, този спокоен дом е плод на въображението ти“. Не ми оставаше друго, освен да опра чело в стъклото и да се хвърля през прозореца. Аз съм единственият човек в света, на когото се е случвало това чудо — да си спасява живота, като се хвърля през прозореца.

Сигурно и до днес градът е осеян с парчета от тялото ми.

Месеците минаваха. С всеки изминал ден времето ставаше все по-безплътно. Не бях в състояние да определя дали върви бързо или бавно. Паметта ми заработи на принципа на клозетното казанче. Дръпвах верижката вечер и въображаемата вода заличаваше последните следи от деня.

Ритуално почистване, което не променяше нищо, тъй като на другата сутрин мръсотията си беше пак там, в чинията на мозъка ми.

Както простосмъртните отдавна са забелязали, тоалетните са идеално място за размисъл. Откакто станах кармелитка, и аз се захванах да разсъждавам. И открих една велика истина — в Япония животът — това е предприятието.

Вярно е, че тази истина е изложена в много икономически изследвания, посветени на тази страна. Но между това да прочетеш една фраза и да я изживееш разликата е от небето до земята. Вникнах в значението й, докато бях в „Юмимото“.

Участта ми не беше по-лоша от тази на японските служители. Бе само по-унизителна. Което не ми даваше основание да завиждам на положението на колегите — то бе също толкова окаяно.

Счетоводителите, които прекарваха по десет часа на ден в преписване на цифри, бяха според мен принесени в жертва на лишено от величие и тайнственост божество. Малките хора от време оно посвещават живота си на реалности, които не разбират. Но докато някога са могли да предположат, че за сбърканото им съществуване има някаква мистична причина, то сега вече не си правят илюзии. Животът им не служи за нищо. Известно е, че Япония е страната с най-много самоубийства. Аз лично съм учудена, че не са много повече.