Фридрих Ницше - Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Из една докторска дисертация. „Каква е задачата на висшето образование?“ Да направи от човека машина. „Кое е средството за това?“ Човекът да се учи, да скучае, да се отегчава. „Как се постига това?“ Чрез задължението. „Кой е неговият пример?“ Филологът — той се трепе над книгите като грешен дявол. „Кой е съвършеният човек?“ Държавният служител. „Коя философия определя висшата формула за държавния служител?“ Тази на Кант: държавният служител като „нещо в себе си“, поставен за съдник на държавните служители „като явление“.

Правото на глупост. Умореният, задъхан работник, той гледа добродушно на света и приема нещата такива, каквито са, но той е оная типична фигура, която днес, в епохата на труда (и на Райха!), се среща във всички обществени слоеве; та този работник претендира за изкуството , включително за книгите и особено за списанията, но той се нуждае най-вече от красивата природа, от Италия… Съвременният човек, у когото се събуждат „диви пориви“, споменати от Фауст, се нуждае от лятната свежест, от морските бани, от глетчерите, от Байройт… В такива епохи изкуството има право на пълни глупости — нещо като почивка на духа и остроумието. Това разбра Вагнер. Пълната глупост отново е създател, творец…

Още един проблем на диетата. Средствата, помагали на Юлий Цезар да преодолява болнавостта и главоболието, били чудовищните походи, опростеният живот, непрекъснатият контакт с природата, известно самобичуване. Това са по принцип и общите правила за съхранение и оцеляване, използвани против неразположението и ранимостта на всяка машина, работеща при непрекъснато силно напрежение — като тази на гения.

Говори безнравственикът. За философския вкус не съществува нищо по-противно от човека, който желае … Колко по-прекрасен му изглежда човекът, зает вечно със своето дело , като животно, заблудено в лабиринтите на нуждата, най-издръжливото, смело и лукаво животно! И той дори го утешава… Но философът презира „искащия“ човек, както и „способния да поиска“. Той презира всички изисквания, всички идеали на хората. Ако философът можеше да бъде нихилист, то той непременно би станал такъв, защото зад всички тия човешки идеали съзира нищото — по-скоро незначителното, абсурдното, болното, страхливото, умореното, утайката на изпитата до дъно чаша на страданията… И как се стигна до там, човекът, в същината си толкова склонен към почитание, сам да не получи полагащата му се почит, защото „желае“ нещо? Трябва ли да изкупи това, че е самата реалност? Трябва ли вечно да уравновесява мисловното и волево напрежение, придружаващо всяко негово действие, да успокоява своето дело, протягайки се блажено в лоното на имагинерното и абсурдното? Досегашната история на неговите изисквания бе просто позорна страница — не е препоръчително да се чете дълго… Онова, което дава права на човека и ще му ги дава винаги, е реалността. Колко по-ценен е един истински човек в сравнение с един желан, сънуван, идеален? А само идеалният човек не е по вкуса на философите.

Естеството на егоизма. Себелюбието е толкова ценно, колкото е физиологически ценен онзи , който го притежава. То може да бъде с висока стойност, а може и да стане незначително, достойно за презрение. Всеки един трябва да бъде изследван по отношение на възходящата или низходящата жизнена линия, която въплъщава. Отговорът на този въпрос би посочил онова, за което си струва егоизмът. Ако човек представя възходящата линия , неговата стойност е извънредно висока и тогава грижата за оцеляването, целеща осигуряването на оптимални условия за утвърждаване на волята му за живот, би трябвало да бъде екстремална. Онова „отделно“, както го разбираха до днес народът и философът, е просто заблуждение, то не е нещо в себе си, не е атом, не е „брънка от веригата“, нито просто нещо, „наследено отколе“ — то е всъщност линията на човека, стигаща до самия него… Ако той представя упадъчното развитие, дегенерацията, хроническото израждане, болестта (като цяло болестите са абсолютни следствия на упадъка, а не негови причини), тогава той не струва нищо, най-близко до ума е, че подобен индивид би трябвало да използва възможно най-малко от всичко онова, предназначено за удачните . Защото той е просто паразит…