Фридрих Ницше - Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

L’art pour l’art 31 31 Изкуство за изкуството. — Бел. прев. . Борбата против целта на изкуството е била винаги борба против морализаторската тенденция в него, против подчинението му на морала. Изкуство за изкуството означава всъщност „по дяволите морала“! Но дори само тази враждебност издава насилието на предразсъдъка. Ако изключим от изкуството смисъла на морална проповед и подобряване на човечеството, от това далеч не следва, че то е безцелно, безсмислено и безполезно, с една дума, „изкуство за себе си“, че е просто един червей, захапал опашката си. „По-добре никакъв смисъл, отколкото морален“ — това ни съветва чувствеността. Напротив, един психолог пита винаги: какво прави изкуството? Не възхвалява ли? Не възвеличава ли? Не подбира ли? Не извежда ли? С всичко това изкуството усилва или отслабва определени оценки. Нима това е просто между другото? Случайно ли е? Нима е нещо, в което инстинктът на твореца и артиста не взема участие? Или: не е ли това предпоставката, че творецът може ? Дали неговите вътрешни инстинкти са насочени към самото изкуство или много повече към неговия смисъл, към живота , към жаждата за живот ? Изкуството е великият стимул на живота, как бихме могли да го схванем като безполезно и безсмислено, като „изкуство за изкуството“? Остава един въпрос: изважда ли изкуството грозните и съмнителните неща на показ, не изглежда ли, че по този начин то се дистанцира от утвърждаването на живота, от самия живот? Наистина са съществували философи, които ни учеха по този начин — цялостният смисъл на Шопенхауеровото учение бе да ни убеди „да се откъснем от волята“, в приемането на резигнацията той виждаше висшата полза от трагедията. Но това — и аз съм го подчертавал многократно — е един песимистичен взор, един „зъл поглед“ — добре е творците да го знаят.

Какво споделя трагическият художник с околните? Не показва ли той именно своето безстрашие пред страшното и неизвестното? Такова състояние е всъщност само добро пожелание — за оногова, който го постигне, не скъпят похвалите. А той самият го споделя, той трябва да го сподели, той е длъжен да го сподели, ако наистина е артист, гений на споделянето. Смелостта и дързостта, които обхващат чувството пред лицето на силен противник, пред един проблем, събуждащ жестокостта — именно това изпълнено със сила състояние разграничава трагическия артист и го възвеличава. Войнственото в душата ни ликува пред трагичното, свикналият със страданието, търсещият страданието, героичният дух и човек награждава себе си, собственото си съществуване, именно с трагедията. Нему трагикът дължи опиянението си от тази най-сладостна жестокост.

Да си непретенциозен в отношенията си с хората, да отвориш сърцето си за всекиго — това наистина е либерално, но нищо повече. За това, че едно сърце е способно на изискано гостоприемство, се съди по затворените прозорци и спуснатите резета — там не допускат никого в най-разкошните покои. И защо, ще попитате? Защото очакват гости, към които не са непретенциозни…

Когато споделяме помежду си, това не означава, че взаимно се оценяваме по-високо. Истинските ни преживявания не подлежат на обсъждане. Самите те не биха могли да споделят помежду си. Липсва им словото. Във всяка дума се съдържа известно презрение. Онова, за което имаме думи, го казваме веднага. Изглежда, че езикът е изнамерен за средняците, посредствените и общителните. Чрез езика говорещият се вулгаризира. Подбрано от морала на глухонемите и други философи.

„Този портрет е разкошен“… Жената писател — незадоволена, вечно възбудена, сърдечно и духовно пуста, се вслушва с болезнена изостреност и любопитство в императива, който от глъбините на собствената и природа aut liberi aut libri 32 32 Или деца, или книги. — Бел. прев. шепне; жената писател, достатъчно образована, за да познава гласа на природата (дори и когато той и говори на латински), и същевременно глупава гъска, която тайно говори сама със себе си: Ще се огледам, ще се прочета, ще се възхитя от себе си и ще си кажа „Възможно ли е да съм имала толкова много дух?…“

Имат думата „обективистите“. „Няма нищо по-лесно от това, да бъдем мъдри, търпеливи и задълбочени. Ние просто се разтапяме от съчувствие, справедливи сме до абсурд, прощаваме всичко. Именно затова трябва да отгледаме един малък афект, един мъничък порок, произхождащ от афекта, който понякога да използваме. Вярно, той е малко горчив, а и самите ние тайно се присмиваме на създаваната по този начин перспектива. Но какво от това? Не ни остава друг начин освен себенадмогването, то е нашата аскетичност, нашето разкаяние“… Да стане субективен — ето я добродетелта на „обективиста“…