Фридрих Ницше - Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Актьорът, мимът, танцьорът и музикантът са родствени в своите инстинкти, но постепенното им специализиране е довело до разлики и дори до противоречия. Лирикът най-дълго е останал сроден с музиканта, а актьорът — с танцьора. Архитектът не изразява нито Дионисовото, нито Аполоновото състояние, той е въплъщение на най-великия акт на волята, онази воля, която премества планини — това е опиянението от великата воля , която се изисква от изкуството. Най-висшите хора са инспирирани от архитектите — последните винаги са били под въздействието на силата. В строежа трябва да бъде въплътена гордостта, победата, триумфът над тежестта, волята за власт, архитектурата е едно красноречие на силата, изразено във форми — понякога сговорчиво, често ласкателно или просто заповедно. Висшето усещане за власт и сигурност се изразява в онова, което притежава великият стил . Онази сила и власт, която не се нуждае от доказателства, за която е без значение дали ще се харесва , отговаряща точно, без да се нуждае от свидетели. Тя съществува несъзнателно благодарение на своите противници, тя е съдбовно смирена в себе си — един велик закон. В това е същността на великия стил.

Прочетох биографията на Томас Карлайл 28 28 Томас Карлайл (1795 — 1881) — английски писател, допринесъл за запознаването на англичаните с немския дух. — Бел. прев. — един фарс против познанието и волята, една героико-морална интерпретация на диспептични състояния. Карлайл е човек на силните думи и етюди, един оратор по необходимост, притежаващ едновременно както копнежа да проповядва силна вяра, така и неспособността да вярва (в това отношение е типичен романтик!). Копнежът към по-силна вяра не е доказателство за нейното наличие, а много повече за обратното. Ако притежаваш това изискване, можеш да си позволиш приятния лукс на скептицизма — обладаваш достатъчна сигурност и устойчивост за това. Чрез една приповдигнатост в боготворението на хората, обладаващи силна вяра, а също и чрез своята ярост срещу малцината естествени Карлайл потиска нещо у себе си — той просто се нуждае от шум. Една непрекъсната и страстна себе-_несговорчивост_ — това е неговото амплоа, по този начин той е и си остава интересен. Наистина в Англия се възхищават най-вече от неговата приказливост. Е, това е типично английско, а погледнато от позицията на твърдата английска убеденост, в проявата на нещата единствено чрез техните предимства, той е дотолкова лесно разбираем, че поевтинява… В основата си Карлайл е един английски атеист, за когото е въпрос на чест да не е такъв .

— 13 —

Емерсън 29 29 Ралф Уолдо Емерсън (1803 — 1882) — американски писател и философ, приятел с Карлайл и благодарение на това се занимавал подробно с немската трансцендентална философия. — Бел. прев. . Много по-знаещ, по-многостранен, по-рафиниран от Карлайл — преди всичко по-щастлив… Той е от тези, инстинктивно хранещи се с амброзия, които просто оставят непокътнато в нещата онова, което не могат да сдъвчат. В сравнение с Карлайл той е човек на вкуса. Въпреки че много го е обичал, Карлайл го определя като човек, който „не ти дава да го захапеш“. Казано е с право, но не във вреда на Емерсън. Той притежава онази добродушна веселост, която преди всичко възбужда сериозност — той не знае и не се интересува дали е остарял и колко още ще бъде млад. Духът му винаги намира начин да бъде доволен и благороден. И досега той скита из веселата трансцендентност като онзи стар добряк, който се връщал от мила среща. Той с благодарност казвал: „Ut desint vires tamen est laudanda voluptas.“ 30 30 „Щом силата не достига, и желанието е похвално“ (Овидий). — Бел. прев.

Анти-Дарвин. Ако говорим за известната „Борба за живот“ , на мен тя ми изглежда повече твърдение, отколкото доказателство. Цялостният аспект на живота не е в нуждата, нито в глада, а по-скоро в богатството, в задоволеността, в дори абсурдното разточителство — където има борба, тя е за власт… Не трябва да смесваме Малтус с природата. Ако приемем все пак, че такава борба съществува, то тя се развива в посока, противоположна на тази, която желае Дарвиновата школа, което би трябвало да желаят в тази школа — тази борба е враждебна за силните, за привилегированите, за щастливите изключения. Видовете не се развиват към съвършенство — слабите непрекъснато стават господари на силните, защото са повече и са по-хитри … Дарвин е забравил (съвсем по английски!), че слабият обладава повече дух … Трябва да ти е необходим дух, за да го придобиеш; когато вече не се нуждаеш от нещо, ти го загубваш. „Който притежава силата, не се нуждае от дух.“ „Потрябвал ни е! — казват днес в Германия. — Нали ще ни остане Империята!“ Както се вижда, в понятието дух влагам предпазливост, търпение, хитрост, престореност, висше самообладание и всичко, което се нарича мимикрия (към последното се отнасят и голяма част от добродетелите).