Фридрих Ницше - Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Сент Бьов 24 24 Сент Бьов (1804–1869) — френски критик, написал многотомното съчинение „Порт Роял“ — френски манастир, център на янсенизма в средата на XVII в. Янсенизмът се стремял към връщане на католицизма според учението на Св. Авгу-стин. — Бел. прев. . Нищо мъжко, просто пропит с ненавист към всичко мъжествено. Обикаля наоколо — фин, любопитен, малко отегчен — в основата си една женствена личност, с женска отмъстителност и феминизиран разсъдък. Като психолог е гений на злословието, неизтощим, безкрайно богат на подобни средства. Никой не умее по-добре от него да смеси в похвалата и малко отрова. Плебей в своите най-долни инстинкти и родствен с ресентимента на Русо — и следователно романтик , — защото жадният за отмъщение инстинкт на Русо смръщено наднича през рамото на всеки романтизъм . Революционер, когото обаче страхът е задържал на прага. Несвободен пред всичко силно — общественото мнение, Академията, двора, дори и Порт Роял. Обиден на всичко велико, съдържащо се в човека и нещата, противник на всеки, който вярва в себе си. Достатъчно поетичен и женствен едновременно, за да усети силата на великото, винаги превит и сгърчен като онзи червей, който вечно се чувствал настъпен. Неудържим и свръхмащабен като критик, развяващ знамето на космополитната свобода , но лишен от смелост да признае разврата. Като историк е лишен от силата на задълбочения философски поглед — затова и отхвърля възможността да бъде съдник на голямото, маскирайки се зад „обективността“. Съвсем различен е обаче към онова, което налага присъствието на тънкия, изискан вкус — тогава е весел, смел, тогава е майстор. Напомня ми Бодлер.

Imitatio Christi 25 25 Подражание на Христос. — Бел. прев. е от ония книги, които не мога да разгърна без физиологическо отвращение; тя просто разнася уханието на вечно женското, за разбирането или за усещането на което е необходимо да си французин или вагнерианец. Този светец говори за любовта по начин, който възбужда любопитството и на парижанките. Казаха ми, че онзи най-хитър йезуит, О. Конт, който искал, заобикаляйки науката, да поведе французите към Рим, бил инспириран от тази книга. Вярвам го! „Религията на сърцето“…

Дж. Елиът 26 26 Джордж Елиът — псевдоним на английската писателка Мери Ан Евьнс (1819–1880). — Бел. прев. . Характерната последователност на англичаните, която не липсва и в морала а’ла Елиот, е, че веднъж откъснали се от християнския бог, толкова по-страстно те желаят да запазят християнския морал. В Англия, за да извоюваш и най-малката еманципираност, трябва да се проявиш пред теологията като морален фанатик. Това е цената — във вид на разкаяние . За нас — останалите — това е по-различно. Ако се откажеш от християнската вяра, смъкваш от плещите си и задълженията към правото да споделяш християнския морал. За съжаление обаче това не се разбира евидентно, а трябва непрекъснато да бъде обяснявано на английските плиткоумници. Християнството е измислена система, в която се дава пълна и цялостна представа за всяко нещо — за нещата изобщо. Ако откършим от тази система някое основно понятие — например вярата в бога, то тогава ще я разрушим — просто от нея няма да остане нищо. Християнството приема, че човек не знае, не може да знае кое за него е добро и кое — лошо. Човекът вярва в бога, а само бог знае . Християнският морал е заповед — неговият произход е трансцендентен, — той е извън всякаква критика, извън всякакво право на критика, той носи само истината, ако това е бог, и устоява или пропада чрез вярата в бога. Ако англичаните наистина вярват, че знаят „интуитивно“ кое е добро и кое лошо, ако вследствие на това погрешно допускат, че моралът им няма нужда от гаранцията на християнството, това е просто следствие от господството на християнската преценка на ценностите — израз на силата и дълбочината на тази преценка. Тъй че произходът на английския морал е забравен, прекалено условното вече не усеща правото си на съществуване. За англичаните моралът не е проблем…

Жорж Санд. Прочетох първите й пътни бележки: като всичко, произхождащо от Русо — фалшиво, преувеличено, надуто. Просто не издържам този шарен, тапетен стил, а също и амбицията на паплачта към щедрост и великодушие. Най-лошото тук обаче е женското кокетиране с мъжествеността, с маниерите на още невъзпитаните юноши. Колко студенина лъха от тази артистка, все още не излизала на подобаващата й сцена! Студена като Юго, като Балзак, като всички пишещи романтици! Колко самодоволна е тази плодовита в писането крава, която, както впрочем и нейният ангел Русо, обладава нещо немско в най-лошия смисъл. А това стана възможно едва при упадъка на френския вкус! Но Ренан я обожаваше…