Фридрих Ницше - Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Дори и при бегъл поглед е ясно, че немската култура запада — и за това съществуват достатъчно причини. Все пак никой не може да даде повече, отколкото притежава — това важи както за индивида, така и за народа. Когато се раздаваш във властта, в голямата политика, в стопанството, в световните отношения, в парламентаризма, във военното дело и когато отдаваш там по-голямата част от разума, сериозността, волята, себенадмогването — и изобщо когато съществува превес в едната посока, ясно е, че нещо не достига в другата. Не бива да се заблуждаваме — културата и държавата са антагонисти; „културна държава“ — това е просто една модерна идея. Винаги едната живее за сметка на другата. Всички велики културни епохи са време на държавен упадък: великото в културен смисъл е било аполитично, даже антиполитично … Сърцето на Гьоте просто се е разтворило пред феномена Наполеон — и при Освободителните войни отново се затворило … В мига, когато Германия се издига като велика мощ, Франция получава друго значение като културна сила . Още сега се чувства една нова, различна сериозност, нова страст на духа, която се е преселила в Париж — например въпросът за песимизма, проблемът „Вагнер“. Почти всички психологически и художествени въпроси там се разглеждат несравнимо по-изтънчено и по-задълбочено, отколкото в Германия — немците са просто неспособни за този вид сериозност. — В историята на европейската култура възникването на Райха означава единствено едно: преместване на тежестта . Всекиму е известно: в главното — а това винаги остава културата — на немците никой не обръща внимание. Питат ме: Бихте ли ни посочили поне един духовно извисен немец, за когото да кажем, че принадлежи на Европа ? Като Гьоте, като Хегел, като Хайне, като Шопенхауер? — Това, че вече изобщо не съществува дори и един немски философ, буди огромно, безкрайно учудване.

По отношение на цялата висша същност на немското възпитание бихме казали едно: целта е заменена със средствата, необходими за постигането й. Това, че отглеждането и възпитанието са истинската цел, а не Райхът, че за тази цел се нуждаеш от възпитатели , а не от гимназиални учители и университетски учени — бе забравено… Възпитатели, които сами са добре възпитани като аристократични и благородни духове, просто изискват непрекъснати доказателства — чрез словото и мълчанието — за една именно зряла култура, а не зазубрена в училищата и университетите простащина, възхвалявана пред младежта като „най-висша“. Липсват възпитатели, с изключение на изключенията, а те са първата предпоставка на възпитанието. Оттук и упадъкът на немската култура. Едно от крайно редките изключения е моят почитан приятел Якоб Буркхард от Базел — именно нему Базел дължи днешното си предно място в хуманността. Онова, което фактически „висшите училища“ в Германия постигнаха, е всъщност едно брутално насочване в обратна посока — възможността при минимална загуба на време да се подготвят огромни маси млади хора, полезни за използване в държавните служби. „Висше възпитание“ и огромно количество — та това си противоречи в самата същност. Всяко възпитание е едно изключение — трябва да си привилегирован, за да получиш правото на едно толкова високо отличие. Големите, великите неща не могат да бъдат общински имот — pulchrum est pan corum 18 18 Красотата е приятелка с малцина. — Бел. прев. . Кое всъщност обуславя упадъка на немската култура? Именно това, че „висшето възпитание“ вече не е привилегировано, и още нещо — демократизмът на „всеобщото“ възпитание, станало жестоко . Нека не забравяме, че увеличената възможност за всеобщ достъп във висшите училища вече означава за тях пълен упадък. Никой вече в Германия не може свободно да предложи и осигури на децата си благородно възпитание — нашите „висши училища“ са изцяло ориентирани по посока на двусмисленото среднячество — чрез учители, учебни планове и учебни цели… И навсякъде цари оная несдържана припряност да не би нещо да се пропусне — ако младежът на двадесет и три години не е завършил, ако още не е дал отговор на главния въпрос: коя професия? Един човек от висш тип, ако ми позволите, не обича професиите — точно защото знае за какво е призван … Той има време, той си осигурява време, не мисли за това — да завърши — дори и на тридесет години все още си ученик, дете — в смисъла на висшата култура. Нашите пренаселени гимназии със затъпелите си преподаватели са направо скандални: а за запазването на това състояние — нещо, което отдавна започнаха и продължават да правят господа професорите в Хайделберг — вероятно ще се намерят причини , но не и основания.