Каузистика на психолога. Психологът е познавач на човека — а всъщност защо той изследва хората? На техен гръб той печели някои малки привилегии — в отделни случаи и по-големи, — той е политик! Но ето и друг, който познава човека. И вие смятате, че той не го прави за своя изгода, че той е висшата „обективност“? Внимавайте! Вгледайте се добре! Той вероятно желае дори и по-опасна привилегия — да смущава хората, да ги „гледа отвисоко“, да не се смесва повече с тях. Такъв „обективист“ презира човека, докато първият е хуманен — това се вижда от пръв поглед. Той върви поне редом с хората, ако не и между тях…
За да опиша множеството случаи, поставящи под съмнение психологическия такт на немците, ми пречи единствено почтеността. Веднага мога да подкрепя тезата си: никога няма да простя на немците, че сгрешиха в избора си на Кант и неговата „Философия през задната врата“, както я наричам — това изобщо не е типът на интелектуалната почтеност. Другото, което не мога да слушам, е прословутото „и“ — немците казват „Гьоте и Шилер“, страхувам се, че те казват дори „Шилер и Гьоте“. Та те не познават ли този Шилер? Има и по-лошо „и“ , със собствените си уши чух да казват — е, вярно, бяха само университетски професори — „Шопенхауер и Хартман“…
Хората, които обладават дух, а освен това са и силни, надживяват и най-болезнените трагедии — но те се отнасят почтително към живота именно защото той им се противопоставя.
За „интелектуалната съвест“. Нищо не ми изглежда днес по-рядко срещано от истинското лицемерие. Имам сериозното съмнение, че чистият и благ въздух на нашата култура не му понася добре. Лицемерието принадлежи на вековете, в които е господствала великата вяра — тогава човек не се е отказвал от убежденията си дори и когато е трябвало по необходимост да ги прикрива с други. Днес хората по-лесно се освобождават или, което е по-често срещано, приемат още една вяра — и във всички случаи остават честни. Без съмнение в наше време са възможни многократно повече убеждения наведнъж, в сравнение с миналото: възможно — това означава позволено, безвредно . Оттук произлиза и толерантността към собствената личност. Тази толерантност позволява множество убеждения, те пък от своя страна живеят поносимо едно с друго, взаимно се пазят от това, да не се компрометират помежду си, както впрочем и целият днешен свят. С какво би могъл да се компрометираш днес? С последователност. Ако вървиш по права линия. Ако онова, което казваш, не е поне петсмислено. Страхувам се, че модерният човек е толкова удобен за обладаване от някои пороци, че те просто ще изчезнат като такива. Всяко зло, което е обусловено от силна воля — а вероятно не съществува зло без присъствието на волята, — при допир с нашия нездрав въздух се изражда в добродетел… Малкото лицемери, с които се запознах, имитират лицемерието — те, както и всеки десети днешен човек, бяха актьори.
Красиво и грозно. Ние, ограничените , смятаме, че няма нищо по-зависимо от чувството ни за красивото. Онзи, който се опита да мисли за човека, без да обръща внимание на човешките удоволствия, веднага губи почва под краката си. „Красиво само за себе си“ е просто словосъчетание, дори не и понятие. В красивото човекът се самопоставя като мярка за съвършенство, кланя се сам на себе си. Веднъж създаден, един вид не може да казва за себе си друго освен да , т.е. да се самоутвърждава. Доказателство за това е най-низшият му инстинкт — запазването и продължаването на вида. Човек вярва, че светът е пълен с красота… Той по принцип се отразява в нещата, той преценява като красиво всичко онова, което рефлектира него самия; присъдата „красиво“ е негова суетност, типична за вида . Може би подозрението нашепва в ухото на скептика: нима красивото в света е в това, човекът да определя красотата му? Човекът просто е очовечил света — това е всичко. Но абсолютно нищо не ни гарантира, че точно той е моделът за красота. Как ли би изглеждал той в очите на един съдник с повишен вкус? Вероятно смел, може би самоироничен и своеволен? „О, Дионис, боже мой, защо ми дърпаш ушите?“ — попитала веднъж Ариадна любовника си философ в един от познатите ни разговори на Наксос. „Намирам ги смешни, Ариадна — отвърнал той. — Защо не са по-дълги?“
Читать дальше