Нищо не е красиво освен човека — върху тази наивност почива цялата естетика, това е нейната първа истина. Да посочим веднага и втората: няма нищо по-грозно от изродилия се човек — и с това кръгът на естетическата присъда се затваря. Погледнато физиологически, всичко грозно отслабва и потиска човека. То му напомня за упадък, опасност и безсилие и той сам започва да губи сила. Влиянието на грозното може да се измери с динамометър. Ако някъде човек се чувства потиснат, „грозното“ просто е наблизо. Чувството му за сила, волята му за власт, смелостта и гордостта му просто отслабват и се изгубват в присъствието на грозното, докато красивото ги стимулира и активизира. И в единия, и в другия случай правим един извод : предпоставката е чудовищното изобилие, натрупало се в инстинкта. Грозното се приема като знак и симптом на дегенерацията — онова, което отдалеч ни подсеща за упадъка, предизвиква присъдата „грозно“. Всеки признак на изтощение, на старост, на умора, всяко ограничение във вид на спазъм, гърч, парализа и преди всичко миризмата, цветът, формата на развалата, завършваща с разложение, предизвикват едни и същи реакции — „грозно“. Оттук произлиза и омразата, но какво всъщност човек мрази? Няма съмнение — той мрази залеза на собствения си тип. Тук той мрази от най-дълбоките си инстинкти; в тази омраза се съдържат трепет, предпазливост, дълбочина, далновидност — това е най-дълбоката омраза, която съществува. Заради нея изкуството е дълбоко, проникновено .
Шопенхауер. Шопенхауер е последният немец, когото разглеждам (и който, заедно с Гьоте, Хегел и Хайне, е европейско, а не просто локално, „национално“ явление). За всеки психолог той е случай от първа величина, един зъл и гениален опит за нихилистично всеобезценяване на живота чрез въвеждане на противоположното понятие — великото себеутвърждаване на волята за живот извежда на преден план най-ексхуберантните жизнени форми. Едно след друго той интерпретираше изкуството, героичното, гениалното, красивото, великото съчувствие, познанието, жаждата и волята за истина, трагедията, и то все като следствие на отрицанието, на „необходимостта“ от отрицание, заложено във волята — всъщност най-великата психологическа фалшификация в историята след християнството. Вглеждайки се по-точно, ще съзрем наследството на християнската интерпретация: само че Шопенхауер приемаше , макар и в нихилистичен, т.е. в християнски смисъл, отречените от самото християнство висши културни достижения на човечеството (във вид на „пътища към спасението“, на „праформи на спасението“, на „стимула от необходимостта от спасението“).
Ще посоча един-единствен случай. Шопенхауер говори за красотата с една тромава жар — в последна сметка защо? Защото той вижда в красотата моста , през който непрекъснато искаш да продължиш пътя си… За него красотата е „моментното спасение от волята“, но към вечното спасение тя примамва непрекъснато… Той описва красотата като „лечителка“, „спасителка“ от „фокуса на волята“, от сексуалността, в красотата той вижда дори отричане на инстинкта за продължаване на рода! Ама че чудноват светец! Някой му противоречи и мисля, че това е природата. Защо изобщо съществува красота в тона, в баграта, в миризмата, в ритмичното движение на природата? Кое принуждава красотата да се проявява видимо? За щастие един философ противоречи на Шопенхауер, и то не кой да е, а божественият (по думите на самия Шопенхауер) Платон, който твърди, че всяка хубост и красота те подбуждат към съзидание, към оплодяване и именно в това е есенцията на въздействието й — от сетивното към висините на духовното…
Платон отива и по-нататък. С невинност, свойствена единствено на гърците, а не на „християните“, той заявява, че не би съществувала никаква „платоническа философия“, ако в Атина не е имало толкова красиви младежи и девойки — именно те възбуждат еротичните видения на, философите и не им дават мира, докато не хвърлят семето си във всички неща, в недрата на така благодатната почва. И той е чудноват светец, просто да не вярваш на ушите си, ако изобщо можеш в нещо да му вярваш. Най-малкото отгатваме, че в Атина се е философствало иначе, поне открито. Нищо не е по-малко гръцко от словесната еквилибристика, осъществена от един пришълец, изпитващ душевна любов към бога — така би сторил Спиноза. Според Платон философията по-скоро би била дефинирана като еротично състезание, отколкото като усъвършенстване и вглъбяване в старата гимнастика на наслаждението и нейните предпоставки … Какво всъщност се роди от тази философска еротика на Платон? Една нова форма на изкуството на гръцкото наслаждение, диалектиката. Припомням още, че за чест на Платон и за жалост на Шопенхауер цялата велика култура и литература на класическа Франция е родена върху основата на сексуалното любопитство. Там винаги можем да потърсим вежливостта, галантността, „половото“ съперничество, „жената“ — и няма да търсим напразно…
Читать дальше