Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Християнин и анархист. Когато анархистът, представител на упадъчните прослойки на обществото, възмутено изисква „право“, „справедливост“ и „равноправие“, той просто е притиснат от собствената си „некултурност“, не разбирайки защо всъщност страда , какво в живота му липсва… У него е болезнено силно развит стремежът да обяснява всичко с причинността: винаги някой трябва да е виновен за лошото му състояние… Доставя му удоволствие онова „разтоварване“, свойствено на всяка дребна душа: да ругае, да обвинява — това за него е опиумът, който замества силата. Оплакването и самосъжалението му създават определен тонус, една възбуда, която му помага „да издържи“ — във всяко обвинение се крие мъничко отмъщение . Човек упреква останалите за своето състояние, а понякога и заради собствената си злина, упреква всички други , сякаш за тях доброто самочувствие е непозволена привилегия . „Ако аз съм неудачник, то и ти трябва да си такъв“ — по тази логика стават революциите. Самообвинението не струва и пукнат грош — то произлиза от слабостта. Няма съществена разлика в това, дали приписваш лошото си състояние на другите или на себе си — първото е свойствено на социалиста , второто — на християнина . Общото, бих казал, и недостойното в случая е, че някой трябва да бъде виновен за страданията , накратко, че страдащият избира като средство против собствените си мъки отмъщението . Обектите на потребността му от отмъщение са всякакви възможни причинители; страдащият навсякъде намира причини, към които да насочи своята мъст — както казах, ако е християнин, той ги намира у себе си… Християнинът и анархистът са декаденти … Но когато християнинът „осъжда“, „отрича“ и „отхвърля“ света, той го прави от същите инстинкти, от които работникът социалист осъжда и отхвърля обществото . „Страшният съд“ — сладката утеха на отмъщението, е Революцията, в смисъла (макар и далечен), в който я очакват работниците социалисти… „Отвъдното“ — за какво друго ни е то, ако не за отравяне на отсамното, на съществуващото…

Критика на декадентския морал. „Алтруистичният“ морал, при който егоизмът закърнява , е при всички случаи лош признак. Това важи както за индивида, така и за народите. Ако не съществува егоизъм, липсва най-важното. Да избереш инстинктивно онова, което ти вреди, да бъдеш подмамен от „безинтересни мотиви“ — това е почти формулата на декадентството . „Да не търсиш мястото си“ — та не е ли това моралистичният лозунг на страхливостта, издаващ по-скоро една физиологическа даденост. „Не мога да намеря своето място“ — това е дисгрегация на инстинкта! Ако човек е алтруист, с него е. свършено. Вместо да каже наивно и честно „От мен не става нищо“, моралната лъжа крещи с пълно гърло: „ Животът не струва!“ Подобна присъда е изключително опасна, даже заразна — върху болната обществена почва тя избуява като тропическа джунгла или във вид на религия (християнството), или на философия (като тази на Шопенхауер). При определени обстоятелства със своето зловоние тя задушава и отравя живота за цели хилядолетия…

Морал за лекари. Болният е паразит за обществото. Да продължаваш живота му след едно определено състояние е просто непочтено. Безкрайното вегетиране в страхливата зависимост от лекари, след като смисълът и правото на живот са вече изгубени, би трябвало да поражда дълбоко обществено презрение. Негови посредници биха могли да бъдат лекарите — не като предписват рецепти, а ежедневно увеличавайки дозата на своето отвращение към пациентите си. Трябва да се създаде нов вид отговорност на лекаря по отношение на всички случаи, при които висшият интерес на възходящия живот е да отстрани изродения, безперспективния — това се отнася и за правото да бъдеш роден, да зачеваш и отглеждаш, за правото да живееш… Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш… Свободно да избереш смъртта, своевременната смърт, да я приемеш с радост и блаженство, сред деца и роднини, да вземеш, ако си наистина в състояние, „последно сбогом“, истински да оцениш желаното и достигнатото — едно сумиране на целия живот, — а не да участваш в покъртителната комедия, извършена от християнството в предсмъртния ти час. Не трябва да забравяме, че именно християнството злоупотреби със слабостта на умиращия, със самата смърт, използвайки я като присъда над човека и неговото минало. Именно тук, въпреки всички страхливи предразсъдъци, трябва да изясним истинското, т.е. физиологическото отвращение от естествената смърт : и която всъщност е пак една неестествена смърт, едно самоубийство. Не умираш чрез някой друг, а сам. Само че това е смърт при достойни за презрение обстоятелства, една несвободна, несвоевременна смърт , една смърт на страхливец. Би трябвало поне от любов към живота да си пожелаеш друга смърт — свободна, съзнателна, без случайности, без външен натиск… Накрая един съвет към песимистите и останалите декаденти : ние нямаме възможност да предотвратим собственото си раждане, но можем да поправим станалата грешка. Ако се отречеш от живота, ще направиш достойно за почит нещо съществуващо — с това почти ще спечелиш живота си… Обществото, по-скоро животът , би имало повече полза от това, отколкото от един „живот на лишение и себеотричане“, на аскетична бледност или на други „добродетели“ — освобождаваме околните от себе си, освобождаваме живота от един упрек … Истинският, чистият песимизъм се доказва най-напред чрез себеопровержението на самите господа песимисти: необходима е още една, последна крачка — не само да отречеш живота „като воля и представа“, както Шопенхауер, трябва първо да отречеш самия Шопенхауер … В допълнение — песимизмът, колкото и да е заразен, все пак не увеличава естествената болнавост нито на епохата, нито на народа като цяло — той е техен израз. Поддаваш му се по същия начин, както и на холерата, ако се разболееш, трябва да си вече отслабнал. Сам по себе си песимизмът не създава декаденти — статистиката показва, че в периодите на холерни епидемии общият брой на умрелите не е различен от този в други години.