Фридрих Ницше: Залезът на боговете (Или как се философства с чук в ръка)

Моето понятие за свобода. Ценността на едно нещо никога не се крие в онова, което се постига с него, а в това, което плащаш за него — какво ти струва . Един пример. Либералните институции престават да бъдат либерални от момента, в който са окончателно формирани — нататък трудно ще се намерят по-активни и зли преследвачи на свободата от тях самите. Известно ни е онова, което те вършат — минират волята за власт, изравняват долини и планини чрез морала, създават дребнавост и страхливост, осигуряват триумфа на стадото. Либерализъм — тази дума бих превел като стадно оскотяване … В процеса на борбата за власт тези институции създават съвсем друго впечатление — те изискват свободата по един невероятно смел начин. По-точно казано — чрез война, война за либералните институции, представена като война на либералните инстинкти. А войната възпитава в свобода. Защото какво е свободата? Да притежаваш воля за собствена отговорност. Да запазиш разделящата дистанция. Да останеш равнодушен към трудностите, към лишенията, към самия живот. Да си готов да жертваш за делото си много хора, в това число и себе си. Свободата означава господство на мъжествените, на военните и победоносни инстинкти над други — например над щастието . Освободилият се човек, а още повече освободилият се дух , презрително тъпче всякакво задоволство и успокоение, свойствено на бакали, християни, крави, жени, англичани и какви ли не още демократи. Свободният човек е воин. С какво се измерва свободата при индивидите и народите? С противодействието, което трябва да бъде преодоляно, чрез силата, която сме употребили, за да останем „над“ нещата, да останем отгоре . Висшият тип свободен човек трябва да се търси там, където непрекъснато се преодолява най-жестока съпротива — на крачка от тиранията, на прага на опасността от робство. Погледнато психологически, това е вярно, ако под „тирани“ разбираме неумолими и жестоки инстинкти, изискващи срещу себе си максимум авторитет и дисциплина — най-добрият пример е Юлий Цезар. Това се отнася и за политиката — нека само хвърлим поглед на историята. Народите, които са имали известна стойност, никога не са били подвластни на либерални институции; голямата, великата опасност е създала от тях онова, което е внушавало респект; опасността, която ни помага и ни учи да опознаем собствените си добродетели, оръжията и средствата ни за отбрана, собствения ни дух, която ни принуждава да сме силни … Най-главното — трябва да е необходимо да станеш силен, иначе няма да станеш никога. Най-великите школи за силни хора, съществували до днес — Рим и Венеция, са разбирали свободата така, както и аз: нещо, което имаш и нямаш , което искаш , което завоюваш …

Критика на модернизма. Нашите институции не струват нищо — в това сме единодушни. Но не те, а ние сме виновни за това. След като сме изгубили всичките си инстинкти, от които се зараждат институциите, изчезват и самите институции, защото ние не струваме нищо за тях. Демокрацията винаги е била упадъчната форма на организиращата сила — в „Човешко, твърде човешко“ аз обрисувах модерната демокрация в нейната половинчатост, какъвто е немският Райх, като упадъчна форма на държавата . За да съществуват институции, трябва да е налице определена воля, инстинкт, един императив, антилиберален до ярост — това е волята за традиция, за авторитет, за вековна отговорност, за солидарност във веригата на половете, инфинитивът на историческото и бъдното. Ако такава воля е налице, може да се създаде нещо като Римската империя или като Русия — единствената днешна сила, въплътила в себе си трайност и устойчивост, умееща да чака, която може нещо да обещае. Русия е противоположното понятие на нервната европейска дребнавост, свойствена на малките държавици, изпаднали в криза след създаването на немския Райх… Целият западен свят вече не притежава ония инстинкти, от които израстват институциите, от които покълва бъдещето . Живее се ден за ден, безотговорно — и това наричат „свобода“. Онова, което прави от институциите действително институции, бива презирано, мразено и отричано — всеки се опасява от ново робство само при по-високото произнасяне на думата „авторитет“. Докъде стигна декадентството в ценностните инстинкти на нашите политици и партии — те сляпо теглят напред , разплитат нещата, ускоряват края… Доказателство за това е модерният брак . Той е изгубил всякакъв смисъл: но това не е упрек към брака, а към модерното. Смисълът на брака — той се състоеше в правото на мъжа, в неговата самоотговорност, затова бракът имаше собствена тежест, докато днес се препъна с двата крака. Смисълът на брака бе в неговата принципна неразривност — така той придаваше акцент, който, противно на чувството, страстта и мигновението, умееше да си създава съмишленици … Този смисъл се състоеше в семейната отговорност при избора на партньор за младите. С растящото разпространение на женитбите „по любов“ бе елиминиран основният камък на брака, онова, което създаваше от него институция . Никога и при никакви обстоятелства не може да се създаде институция, която се гради на странност и своеобразие — брак се създава не по любов, а на основата на половото влечение, на нагона за собственост върху жена и деца, на господстващия и властващ нагон , който непрекъснато организира най-малката форма на господство — семейството, който се нуждае от децата и наследниците, за да задържи една вече достигната мяра на сила, влияние и богатство, да го задържи и физиологически, подготвяйки по този начин инстинктивната солидарност за векове. Като институция бракът утвърждава в себе си най-висшата и трайна организация — ако обществото не може да гарантира за себе си като цяло и за последния отделен индивид, тогава бракът изобщо губи своя смисъл. И модерният брак загуби своя смисъл — следователно ще отпадне.