Лари Нивън - РАМО

— И кой ще е той?

— Онзи, който се е опитал да го открадне. Убиецът на Синклер.

— Щом казваш. — Но изглежда се съмняваше. Познаваше ме много добре. После добави: — Разбрах, че скоро ще има лов на майки.

— Ъ?

— Просто слух. Вие, момчета, сте късметлии. Когато баща ми постъпил в РАМО, работата била най-вече да се преследват майки. На практика органоборсаджиите още не се били организирали, а Законите за раждаемостта били нови. Ако не ги налагали със сила, никой нямало да им се подчини.

— Естествено. И хората хвърляли камъни по баща ти. Бера, тези дни са вече минало.

— Могат да се върнат. Раждането на деца е инстинкт.

— Бера, не съм дошъл да работя в РАМО, за да преследвам родители, нарушили закона. — Махнах и си тръгнах, преди да успее да отговори. Можех да мина и без напомняне за задълженията ми от страна на Бера, който бе свършил с лова на мъже и майки. Бях огледал добре сградата на Родуолд, когато кацах на покрива й тази сутрин. Сега имах добър изглед към нея от таксито, превърнало се в полицейска машина. Този път търсех пътища, по които е можело да се избяга от нея.

На етажите на Синклер нямаше балкони, а прозорците бяха изравнени със стената на сградата. Някой крадец-катерач доста би се затруднил с тях. Нямаха вид на лесно отварящи се.

Опитах се да забележа камерите, за които бе споменал Ордас, докато таксито се спускаше към покрива. Не можах да ги открия. Навярно бяха закачени в брястовете.

Защо се безпокоях толкова? Не бях станал РАМО, за да преследвам майки, машинарии или обикновени убийци. Хванах се с тази работа, за да платя за ръката си. Новата ми ръка бе стигнала до един клон на Световната банка за органи, след като е била взета от скривалището на заловен органоборсаджия. Някой почтен гражданин беше умрял насилствено върху плъзгащата се пътека в някой град, а сега ръката му бе част от мен.

Присъединих се към РАМО, за да преследвам органоборсаджии.

РАМО не се занимава с убийствата като такива. Апаратът вече не бе в ръцете ми. Разследването на някакво убийство не би ми спестило лова на майки. Освен това не познавах момичето. Не знаех нищо за нея, с изключение на факта, че се намираше там, където би трябвало да бъде убиецът.

Само защото беше хубава ли?

Горката Джанис. Когато се събуди… В продължение на цял месец се бях събуждал със същия замайващ шок, с мисълта, че дясната ми ръка я няма.

Таксито кацна. Долу ме чакаше Валпредо.

Мъчех се да анализирам… Колите не бяха единствените неща, които летяха. Но ако някой се опиташе да лети с онези опасни турбовитлови летоциклети в град, където може да падне върху пешеходец, нямаше да се страхува, че ще го обвинят в убийство, след като вече бе в нарушение и при всички случаи биха го пратили в банките за органи. А всяко нещо, което летеше, би трябвало да остави следи навсякъде, освен върху самата площадка за кацане. Би смачкало някой розов храст или дръвче бонсай или би се ударило в някой бряст.

Таксито се издигна с лек полъх на въздуха.

Валпредо ми се усмихваше.

— Мислителят! Какво ти хрумна?

— Питах се дали убиецът не е могъл да кацне върху покрива на закрития паркинг?

Той се обърна да огледа мястото.

— В края на покрива има монтирани две камери. Ако апаратът е достатъчно лек, наистина може да се кацне там, без камерите да го забележат. Покривът обаче няма да издържи кола. Във всеки случай никой не го е направил.

— Откъде знаеш?

— Ще ти покажа. Между другото огледахме системата с камерите. Почти сигурни сме, че никой не ги е пипал.

— И снощи никой не се е спускал на покрива, освен момичето?

— Никой. Никой не е кацал до седем тази сутрин. Погледни тук. — Бяхме стигнали до бетонните стъпала, които водеха надолу към апартаментите на Синклер. Валпредо сочеше една бляскава точка върху наклонения таван, на нивото на гърдите. — Това е единственият път за надолу. Камерата би засякла всеки, който влезе или излезе. Може да не хване лицето му, но поне би показала, че някой е минал. Снима шейсет кадъра в минута.

Слязох долу. Отвори ми един полицай.

Ордас говореше по телефона. Екранът показваше млад мъж със загоряло лице, който не се и опитваше да скрие смайването си. Ордас ми махна, жест да мълча, и продължи разговора.

— Значи ще бъдете тук след петнайсет минути? Ще ни окажете голяма помощ. Кацнете, ако обичате, на покрива. Все още изследваме асансьора.

Затвори и се обърна към мен.

— Андрю Портър, любовникът на Джанис Синклер. Твърди, че вечерта били с Джанис на гости. Тя го оставила у дома му около един часа.