Лари Нивън - РАМО

— Асансьорът е бил програмиран да пуска само определени хора и да отпраща всички останали. Списъкът е късичък. Д-р Синклер не е бил общителен човек.

— И вие ги проверявате? Къде се намират, алиби и прочее?

— Разбира се.

— Има още нещо, което бихте могли да проверите — започнах аз. Но влезе Андрю Портър и трябваше да го отложа за по-късно.

Портър влезе небрежно, облечен в доста износен полупрозрачен цял комбинезон, който сигурно бе навлякъл, докато е тичал за такси. Бицепсите му се свиваха на топки под свободната тъкан, а коремните му мускули напомняха плочките на грамадна костенурка. Мускули на сърфист. Слънцето бе изсветлило косата му почти до бяло и лицето му бе с тъмнокафяв загар почти като на Джексън Бера. Бихте си помислили, че тъмният тен може да скрие пребледняването, но не бе така.

— Къде е тя? — попита той. Не изчака отговор. Знаеше къде се намира автодокторът и отиде там. Тръгнахме по петите му.

Ордас не го притесняваше. Изчака Портър да огледа Джанис, да натисне бутона за разпечатване на диагнозата и да я прочете от край до край. Едва тогава лицето му доби по-спокоен вид и цветът му се възвърна. Той се обърна към Ордас:

— Какво се е случило?

— Г-н Портър, знаете ли нещо за последния проект на д-р Синклер?

— Онзи компресор на времето ли? Да. Беше го сложил във всекидневната, когато идвах тук снощи… точно насред този кръг мъртва трева. Има ли някаква връзка?

— Кога пристигнахте?

— Ами около шест часа. Пийнахме някоя и друга чашка и чичо Рей ни показа апарата си. Не ни разправи много подробности. Просто ни демонстрира какво може да върши. — Портър лъсна насреща ни бляскави бели зъби. — Той работеше. Тази играчка е способна да свива времето! В нея можеш да изживееш целия си живот за два месеца! Гледахме го как се движи в полето, сякаш се опитвахме да проследим светкавичните движения на колибри. Безнадеждно. Той драсна клечка кибрит…

— Кога излязохте?

— Към осем. Вечеряхме в „Ирландското кафе на Чилър“ и… Слушайте, какво е станало тук?

— Има някои неща, които първо ние трябва да научим, г-н Портър. Снощи през цялата вечер ли бяхте с Джанис? Имаше ли и други с вас?

— Естествено. Вечеряхме сами, но после отидохме на нещо като забава. На плажа в Санта Моника. Един мой приятел има къща там. Ще ви дам адреса му. Някои от нас се върнаха отново в „Чилър“ около полунощ. После Джанис ме откара у дома.

— Казахте, че сте любовникът на Джанис. Тя не живее ли с вас?

— Не. Аз съм постоянният й любовник, ако може така да се каже, но тя по никакъв начин не е обвързана с мен. — Изглеждаше смутен. — Живее тук с чичо Рей. Живееше. О, по дяволите. — Той погледна към автодоктора. — Вижте, машината показва, че всеки момент ще се събуди. Може ли да й извадя една рокля?

— Разбира се.

Последвахме Портър в спалнята на Джанис, откъдето той взе за нея халат с цвят на праскова. Момчето започваше да ми харесва. Имаше добър инстинкт. Боята за вечеря не бе подходяща за сутрин след убийство. И той избра дреха с дълги свободни ръкави. Липсващата й ръка нямаше да личи толкова много.

— Наричате го чичо Рей — подхвърли Ордас.

— Да. Джанис му вика така.

— А той не възразяваше ли? Общителен ли беше?

— Общителен ли? Е, не, но ние се харесвахме. И двамата обичахме главоблъсканиците, разбирате ли? Разменяхме си криминални загадки и картинни мозайки. Слушайте, може да ви прозвучи глупаво, но сигурни ли сте, че е мъртъв?

— За съжаление, да. Мъртъв е, при това убит. Очакваше ли някого, след като вие си тръгнахте?

— Да.

— Той ли ви каза?

— Не. Но носеше риза и панталон. Когато бяхме сами, обикновено ходеше гол.

— Аха.

— По-възрастните рядко го правят — рече Портър. — Но чичо Рей беше в добра форма. Поддържаше се.

— Имате ли представа кого може да е очаквал?

— Не. Едва ли е било жена, не е имал среща, искам да кажа. Навярно някой от неговия бранш.

Зад него Джанис изпъшка.

Портър в миг се озова над нея. Постави ръка върху рамото й и я накара отново да легне.

— Стой спокойно, любима. Ей сега ще те измъкнем.

Тя изчака той да откачи ръкавите и другите приспособления.

— Какво е станало? — запита Джанис.

— Още не са ми казали — отвърна Портър с нотка на раздразнение. — Внимавай, като сядаш. Претърпяла си нещастен случай.

— Какъв не…? Оу!

— Ще се оправи.

— Ръката ми.

Портър й помогна да излезе от автодоктора. Ръката й завършваше с розова плът на пет сантиметра под рамото. Джанис остави Портър да я загърне в халата. Опита се да стегне колана му, но се отказа, когато установи, че се опитва да го направи с една ръка.