Лари Нивън: РАМО

Кимнах. Приклекнах извън границата на мъртвата трева. Часовникът на мъртвеца работеше като полудял. Стрелката за минутите се завърташе около циферблата за около седем секунди. Изобщо не можех да различа стрелката за секундите. Дръпнах се от дъгата на мъртвата трева и се изправих. Какъв ти междузвезден двигател. Тази светеща в синьо ужасия наподобяваше повече повредена машина на времето.

Огледах едностепенния ключ, прикрепен към пластмасовата рамка до батериите. От лостчето му, което бе в хоризонтално положение, висеше найлонова корда. Изглежда някой извън обсега на полето бе дръпнал ключа на включено, използвайки кордата. Но би трябвало да виси от тавана, за да го дръпне в положение изключено по този начин.

— Разбирам защо не можахте да ни го препратите в Щаба на РАМО. Няма как дори да го докоснете. Пъхнеш ли си ръката или главата само за секунда, ще останат без приток на кръв поне за десетина минути.

— Точно така — каза Ордас.

— Струва ми се, че бихте могли да бръкнете с пръчка и да бутнете онзи ключ.

— Може би. Тъкмо това ще се опитаме. — Той махна на човека с въдицата. — В тази стая нямаше нищо достатъчно дълго, за да стигнем ключа. Трябваше да пратим…

— Почакайте малко. Има един проблем.

Той ме изгледа. Полицаят с въдицата също.

— Този ключ може да предизвиква самоунищожение. Синклер бе известен като потайно копеле. Или… полето да има значителна потенциална енергия. Току виж нещо гръмнало.

Ордас въздъхна.

— Трябва да рискуваме, Джил. Измерихме въртенето на ръчния му часовник. Един час за седем секунди. Отпечатъци от пръсти и обувки, следи от пране, телесни миризми, паднали мигли — всичко изчезва за часове от по седем секунди.

Той даде знак и като се приближи, полицаят започна да прави опити да закачи ключа с въдицата.

— Мисля, че вече никога няма да разберем кога точно е бил убит — заяви Ордас.

Върхът на въдицата описа няколко широки кръга, спря се под ключа и се допря до него. Притаих дъх. Въдицата се огъна. Ключът щракна нагоре и виолетовата светлина изведнъж изчезна. Валпредо протегна ръка към полето, предпазливо, като че ли въздухът би могъл да е нажежен. Нищо не се случи и той се отпусна.

Тогава Ордас започна да дава заповеди. Двама мъже с престилки очертаха с тебешир местата на мумията и ръжена. После прехвърлиха трупа върху носилка, пъхнаха ръжена в найлонов плик и го сложиха до мумията.

— Идентифицирахте ли го вече? — попитах аз.

— Мисля, че да — отговори Ордас. — Реймънд Синклер си имаше собствен автодоктор…

— Виж ти какво имал. Тези неща са скъпи.

— Така е. Реймънд Синклер бе богат човек. Притежаваше горните два етажа на тази сграда, както и покрива. Според записите на автодоктора му преди два месеца са му били присадени нови зародиши на зъби. — Ордас посочи към сухите устни със свита кожа на мумията, под които новите зъби тъкмо се бяха подали.

Правилно. Синклер беше.

Неговият мозък бе направил чудеса, а някой го бе сплескал с прът ковано желязо. Междузвездният двигател… онова сияещо заплетено устройство? Или той е бил още в главата му?

— Който и да го е извършил, ще трябва да го хванем — казах аз. — Непременно. Дори и така… — Дори и така. Чудеса повече нямаше да има.

— Възможно е вече да сме я хванали — обади се Хулио.

Погледнах го въпросително.

— В автодоктора лежи едно момиче. Предполагаме, че е племенницата на д-р Синклер, Джанис Синклер.

Автодокторът беше стандартен, подобен на онези в аптеките — нещо като гигантски ковчег с дебели трийсетина сантиметра стени и контролно табло над главата, покрито с циферблати и червени и зелени лампички. Девойката лежеше по гръб, лицето й бе спокойно, вдишванията — леки. Спяща красавица. Ръцете й бяха пъхнати до раменете в търбуха на автодоктора, скрити от дебели гумени ръкави.

Беше толкова красива, че дъхът ми секна. Мека кестенява коса обграждаше електродния шлем; малки и изваяни нос и уста, гладка бледосиня кожа, осеяна със сребристи нишки…

Тялото й бе покрито със специалните краски на моден вечерен тоалет. Без тях въздействието щеше да е доста по-слабо. Оттенъците на синьото леко се меняха, за да подчертаят формите на тялото и линията на скулите. Сребристите линии също се променяха, като на места се сгъстяваха, насочвайки окото в определена посока — към върховете на гърдите или през лекото възвишение на коремния мускул към красив кръгъл пъп.

Скъпо бе платила за това боядисване. Но и без него щеше да е красива.