Лари Нивън: РАМО

Появи се полицай в оранжева униформа, за да ме наблюдава, като кацам. Не можах да различа какво носи, докато не излязох от таксито. Беше въдица, каквато използват в открито море, все още в калъфа си.

— Мога ли да видя някакъв идентификационен документ, моля? — рече той.

В ръката си държах личната си карта на РАМО. Той й направи проверка в компютъра на полицейската машина, върна ми я и каза:

— Инспекторът ви чака долу.

— За какво ви е въдицата?

Полицаят се усмихна неочаквано и почти загадъчно.

— Ще разберете.

Напуснахме уханната градина по няколко бетонни стъпала. Отведоха ни в полузапълнена с инструменти стаичка, в която имаше тежка врата с шпионка. Ордас ни отвори от другата страна. Здрависахме се набързо и той погледна към полицая.

— Откри ли нещо?

— На шест преки оттук има спортен магазин — отвърна полицаят. — Собственикът ми позволи да я взема на заем, след като се увери, че съм запомнил името на магазина му.

— Да, сигурно ще се вдигне шум по този въпрос. Ела, Джил… — Ордас ме хвана за ръка. — Трябва да разгледаш онзи апарат, преди да го изключим.

Тук не миришеше на градина, но имаше… дъх на нещо отдавна умряло, който климатичната инсталация не бе прочистила напълно. Ордас ме отведе във всекидневната.

Обстановката вътре напомняше декор, подготвен за някакъв номер.

Домашната трева покриваше пода във всекидневната на Синклер от стена до стена. В рамките на идеален четириметров кръг между дивана и камината килимът беше кафяв и мъртъв. Навсякъде другаде тревата беше избуяла.

Мумията на мъж, облечен в изцапан панталон и пуловер с висока яка, лежеше по гръб в центъра на кръга. Човек можеше да предположи, че е мъртъв от шест месеца. Носеше голям ръчен часовник с допълнителни циферблати върху лицевата страна и фина платинена верижка, увиснала сега върху китката от кости и потъмняла кожа. Горната част на черепа бе отворена с удар — навярно с класическия тъп инструмент, лежащ до него.

Ако камината беше декоративна — почти със сигурност бе такава, никой не гореше дърва, — инструментите към нея вероятно наистина бяха антики от деветнайсети или двайсети век. В сандъчето липсваше ръженът. Един ръжен лежеше в средата на кръга, върху мъртвата трева до разлагащата се мумия.

Светещото, доста сложно на вид устройство се намираше точно в центъра на „магическия“ кръг.

Пристъпих напред, но рязък мъжки глас ме спря:

— Не влизай в този кръг на килима. По-опасно е, отколкото изглежда.

Познавах човека, който извика — младши лейтенант Валпредо, висок мъж с малки тънки устни и дълго изпито италианско лице.

— И на мен ми се вижда опасно — казах аз.

— Действително е опасно. Самият аз посегнах натам — обясни ми Валпредо — веднага след като пристигнахме. Мислех си, че мога да щракна ключа. Цялата ми ръка изтръпна. Мигновено. Абсолютно никакво усещане. Издърпах я бързо, но цяла минута след това беше като мъртва. После взеха да ме бодат иглички, сякаш съм спал върху нея.

Полицаят, който ме доведе, почти бе завършил сглобяването на въдицата.

Ордас махна по посока на кръга.

— Е? Виждал ли си някога подобно нещо?

Поклатих глава, загледан във виолетовото сияние на странния апарат.

— Каквото и да представлява, съвсем ново е. Този път Синклер наистина е успял.

Към пластмасова рамка с ръчно направени скоби бяха закрепени в неправилна редица соленоиди. Няколко ожулени петна върху пластмасата показваха къде по-рано са били свързвани, а после отстранявани други предмети. Дъска за хляб бе омотана в множество жици. Имаше шест големи батерии, свързани успоредно, а на три места към странна, тежка скулптурна фигура, която едва по-късно открихме, че е от чисто сребро, бяха закачени кабели. Среброто беше потъмняло почти до черно, а по краищата му личаха стари следи от пила.

Близо до центъра на устройството, точно пред сребърната скулптура, в блокче светла пластмаса бяха вградени два концентрични соленоида. Те блестяха в синьо, преливащо към виолетово. Батериите — също. Слабо доловимо виолетово мъждукане се излъчваше от апарата, като бе по-интензивно от външните части.

Това светене ме безпокоеше най-много. Стори ми се твърде театрално. Приличаше на нещо, което специалист по ефектите би добавил към евтина среднощна пиеска, за да представи лабораторията на някой луд учен.

Заобиколих кръга и разгледах по-отблизо часовника на мъртвеца.

— Пазете си главата от полето! — предупреди остро Валпредо.