Снежана Неделчева - Звездата Аиел

Синд изкачи стъпалата, намери маломерната стая, сбутана между доста на брой подобни, и заключи старателно вратата след себе си. Той съблече ярките дрехи, оставайки по сивия непретенциозен костюм, и извади от джоба на ризата безформена платнена шапка с провиснала периферия. Поприглади я с ръка, нахлупи я на главата си и се погледна в пукнатото огледало над масата. Оттам го гледаше човек, който спокойно можеше да мине за местен жител и положително нямаше нищо общо с пъстроцветния богаташ Канти. Обувките си не можеше да смени, но дългите и широки крачоли ги скриваха донякъде, а след ходенето из праха на пазара изглеждаха вехти.

Налагаше се да се раздели временно с медальона-кристалограма и да разчита само на обицата. Сложи в чантата дрехите, които беше съблякъл, а ценностите си събра в кесията. Хвърли я най-отгоре, после извади кутийка с таблетки и глътна няколко. Седна на стола срещу огледалото и започна промяната на външността си, като търпеливо изчакваше момента на максимално действие на хапчетата. Когато прецени, че е готов за излизане, се ослуша до вратата. Надяваше се, че никой няма да го чака в коридора, иначе му предстоеше да се промъква през прозореца. Дочу стъпки и гласове на партера, открехна предпазливо и надникна навън. Коридорът беше празен, затова бързо се измъкна, затвори вратата след себе си и заключи. По стълбите се изкачваше шумна група туристи и той се провря между тях.

Човекът, седнал в кресло близо до входа, го изгледа и отново се задълбочи в списанието си, а прегърбеният възрастен мъж със скован вървеж, сив костюм и нахлупена шапка се затътри по улицата. Мъжът вътре продължи да чете, другият съмнителен тип в отсрещното заведение удостои стареца с бегъл поглед и го закова пак в чашата си.

— Дано не сте скучали — обърна се Тарасу към двамата си спътници, които стояха недалеч.

— Нямахме време да скучаем.

Тримата излязоха в градината и се отдалечиха по една странична алея. Тук не можеха да ги подслушват и дърветата ги скриваха от любопитни погледи. Фонтанът се намираше точно от обратната страна на двореца, а Иргут беше достатъчно заангажиран, за да тръгне да я търси.

— Ще дойде някакъв доктор Хаягри, много странен човек според това, което чух за него — каза тя. — Може да ни попречи, но нямаме избор и трябва да го имаме предвид. Какво направихте вие?

— Не исках да използвам никакви уреди за връзка или запис на видеодиск, затова изпратих на принцеса Сарави бележка, написана на сиен върху обикновена хартия, с молба да отиде незабелязано в галерията, в стаята на Гигантските доспехи, където ще научи важни новини — каза Барс. — Не споменах нищо конкретно, защото не знаех доколко мога да се доверя на слугата, когото подкупих, за да я занесе. Тук не я обичат много. Повечето време прекарва в източната сграда, обитавана от принца. Не й е забранено да се разхожда в двореца, но Иргут й е дал да разбере, че трябва да напуска покоите си само в краен случай.

— Надявам се, че пленничеството й ще свърши днес — лицето на Тарасу помрачня. — Моята братовчедка не трябва да остава нито миг повече в тази златна клетка! Сигурен ли си, че ще отиде?

— Написах писмото така, че ще дойде най-малкото поне от любопитство. Всъщност, тя трябва вече да е там. Ако действаме бързо и имаме късмет, ще успеем.

— Ще застреляме телохранителите и евентуално Иргут, а какво ще правим с доктора? — попита Арман замислен.

— Телохранителят е само един, но за сметка на това бил много бърз и трябва да го отстраним на всяка цена — каза Барс. — Престолонаследникът не е въоръжен и ще се справим лесно с него, а ако може, няма да убиваме Хаягри. Нека повторим пак — в стаята с доспехите е входът на подземния проход, който излиза извън парка до Соленото езеро. Там ни чака готов за отлитане роптер с пилота, когото наех. Проходът се отваря, като се дръпне алебардата на десния рицар и се завърти по посока на другия. Затваря се от вътрешната страна, щом се повдигне един лост, намиращ се ниско долу. Ще блокираме лоста и ще тичаме с всички сили през тунела, преди да са разбрали какво става.

— Докато вие стреляте, аз ще изтичам при Сарави и ще отворя входа — каза Тарасу.

— Ето, вземете по едно метално блокче за обездвижване на отварящия механизъм — додаде Барс. — При непредвидено развитие на нещата не се знае кой от нас ще успее да стигне до прохода.

— Е, да тръгваме към фонтана — подкани ги Тарасу.

Скоро излязоха на централната алея. Около тях ставаше все по-многолюдно, а на фона на тъмното лятно небе, обсипано с непознати съзвездия, ярко осветеният дворец искреше срещу тях като скъпоценност.