Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Не ти вярвам — прошепна момичето едва чуто.

— Всичко в стаята беше овъглено, а в средата лежеше просната Вианта, мъртва наистина, но свежа като цвете и невредима от пламъците. До нея лежеше ти и стискаше в ръката си нещо, като ни видя, се усмихна.

— Новородено бебе не може да направи това.

— Разбира се, че не може. На Сарави й бяха необходими седмици, за да прогледне и държи предмет, но ти си беше чудовище в човешки образ. Ясно ли ти е каква картина намерихме? Ти и майка ти се намирахте в чист и незасегнат от пожара кръг, а наоколо камъните се бяха напукали от горещината. И никой не знае как е попаднал там талисманът, който ти държеше. Такива тъмнокафяви скали с червена плетеница от жилки като кръв не съм виждал нито на Хонстел, нито другаде.

Тарасу си спомни кафявите каменни отломки на Синд и Ишанг. Те също бяха осеяни с жилки, които приличаха на кръвоносни съдове.

— Къде се намира сега този талисман? — тя изохка, защото рязко раздвижи глава, забравила за незащитената си шия.

— Не мърдай, няма смисъл да умираш точно когато сме на път да се споразумеем! — загрижено каза Сизал. — Използван е за основа, върху която е поставен ключът за Яката ти и за раклата на Вианта. Интересите ни дори съвпадат — ти ще си получиш талисмана и приятеля, като ми оставиш престола, раклата и ключа. Бремето на властта не е за теб и с радост ще те разтоваря от него.

Тарасу и за миг не допусна, че той ще спази обещанието си. След като получеше ключа, щеше да я унищожи, нямаше начин да я остави жива като постоянна заплаха зад гърба си. За да се измъкне от безпомощното си състояние, тя трябваше да се престори, че му вярва. Той не подозираше, че й е известна ролята му при смъртта на Зарир и Алатрис, както и при тази на невръстните братя и сестри на Зарир, родени преди него.

— Никога не съм имала желание да бъда кралица на Хонстел — отговори тя почти искрено, защото тази възможност наистина не я привличаше. — Искам да пътувам, да видя цялата Империя, като на първо време съм поканена да гостувам на един вед — шеста степен.

Точно това мислеше да направи, след като разчисти сметките си на Хонстел. Трябваше да отиде при Азман със своя камък. Сизал като че ли повярва на думите й.

— Нямах намерения да те убивам, още повече че до днес не предполагах колко си разумна и сговорчива — той предпочете да не си спомня факта, че в основата на смирението й стоеше Кокорл.

Джорхът в този момент може би се събуждаше на дъното на Кулата на Зиндар. Според легендите, когато Йали решил да слезе от небето при хората, античният герой крал Зиндар успял да го измами и затвори в една голяма кула на замъка. Богът страшно се разярил, но признал поражението си и бил принуден да обещае, че ще остане да живее на Хонстел, за да закриля Зиндар и поданиците му. В замяна на това трябвало да му бъде построен дворец, неотстъпващ на този от божествените селения, откъдето идвал, и да му принасят ежедневно дарове, за да заслужат благосклонността му. В древни времена из земите на Хонстел живеели могъщи герои, които дръзвали дори да се борят с боговете и понякога ги побеждавали, сега бяха останали само кулата и преданията. Единственият вход за мрачния каменен кладенец беше на половината от височината му, където се отваряше вратичка, а далече долу се виждаше дъното. Тарасу си представи как са довлекли и хвърлили там увързания с вериги джорх и сърцето й се сви.

— Искам първо да поговоря с Кокорл — твърдо каза тя.

— Добре. След малко ще дойде Жрецът-лечител, за да установи болестта ти, и можем да тръгваме.

— Необходимо ли е, щом се съгласих с условията ти?

— Бих искал да съм подготвен за евентуални усложнения. Когато жрецът види, че ти си почти на смъртно легло, а аз съм пренебрегнал опасността и се грижа за теб след пристъпа, ще те изведа тайно от града. Отиваме в Пропастта на даровете.

— Като преди това посетим Кулата на Зиндар!

— Съгласен съм.

Тарасу послушно изпи отварата, донесена от жреца, и по тъжното поклащане на главата му предположи, че петната по кожата й са се увеличили и изглежда като поредна жертва на Даа. След заминаването му Токсан донесе Яката, съедини внимателно крайщата около шията й с друг чуждоземен уред и момичето се отърва с радост от принудителната си неподвижност.

— Надявам се, че ръбът не ти убива — каза Сизал.

Неговата загриженост по такъв нищожен повод беше смехотворна, сравнена с намеренията му. Увита в плътно, скриващо лицето й наметало тя напусна покоите си, пред които бяха закачили червения знак-предупреждение. Придружена от Сизал, Браксил и няколко войници излезе на крепостната стена. Гледката на окъпаните от залязващото слънце хълмове около Даген я разведри. Хората минаваха през портите пеш или с каруци, вятърът донасяше многолюдната глъчка до тях, а планините Тиндеха в далечината бяха прорязани от виещата се линия на пътя за Шантел. През открехнатата врата на кулата влезе светлина, колкото да съзрат тъмен и безформен предмет на дъното под тях. Двама войници спуснаха въжена стълба и след продължително люлеене и въртене, тя докосна земята с краката си. Оттук отворът се виждаше като искрящ правоъгълник, засенчван от надничащите човешки фигури. Джорхът лежеше и изглеждаше плачевно, омотан с веригите и с нахлузения на главата казан, сплескан при падането.