Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Добре ли си? — тя подръпна изкривения ръб, за да погледне вътре.

— Не бих казал, както ме пакетираха и хвърлиха тук — избуча гласът му, променен до неузнаваемост. — Какво става?

Момичето разказа набързо последните събития и намеренията на Сизал.

— Слушай внимателно, ще се опитам да говоря ясно — обади се Кокорл. — Когато слезеш при Йали, кажи му това — …….

Тя повтори кънтящото съскане няколко пъти, докато получи одобрение.

— Йали не е Бог-Змия — добави той, — а синът на Смагарт и Трирл — Йеллагр — за който ти разказвах. Зиндар го е пленил и затворил в Подземния дворец. Не ме прекъсвай, а мисли!

Гласовете, долитащи от групичката горе, изглеждаха раздразнени от нейното забавяне.

— Ако успееш да го изкараш оттам, той ще ти помогне да ме освободиш. Дано не е много пострадал от плена и самотата — продължи Кокорл.

Гневните викове на Сизал я подканяха да побърза и тя се приближи към въжетата с ясното усещане, че досегашният й свят се срива безвъзвратно. По целия път към Пропастта мислите заплашваха да помътят разсъдъка й, докато накрая посвикна и се примири с новите факти. Смагарт вероятно беше умряла, след като са се озовали извън техния свят, в човешката Империя. Героят-полубог Зиндар беше пленил уплашения невръстен джорх, приземил се по някакъв начин на Хонстел, и го бе затворил в тази кула, докато реши какво до прави със странното създание. Йеллагр е бил принуден да живее в построения за него Подземен дворец близо до хората. И какво друго е могъл да направи — малък и захвърлен далеч от къщи, сред непознати страшни същества?

Дали Зиндар е вярвал, че заловеният от него джорх е бог, никой не можеше да каже, но този „подвиг“ е укрепил разклатеното му положение на млад крал с четирима братя претенденти да го сменят на трона. И от тази самоизмама, заблуда или хитро пресметнат ход се беше родила и процъфтяла през вековете цяла религия. Самата тя израстна в сянката й, с енергия и желание се стремеше да бъде достойна не за друг, а за един нещастен пленник от чужда раса. Ами хилядите безсмислено ослепени жрици, една от които мечтаеше да бъде? И след като това, в което беше вярвала безрезервно, се оказа лъжа, какво трябваше да мисли за Урс и другите божества?

Един спомен й помогна да спре на ръба на заплашващата я лудост — мярна й се Ториаи, пълзящ на четири крака след тях по коридора в „Хаврия“, убеден до дън душа, че е в Царството на злите духове. Тя беше изпаднала в жалкото му положение и искаше да продължи да пълзи в коридора на привичните си представи, но вече не можеше да го направи. Пътуването и премеждията постепенно и незабелязано бяха разчупили рамките на кръгозора й и сега тя беше нищожна и уязвима, но далече от умопомрачението. В незнайни центрове на разума се слепваха разбитите й илюзии за света. Съзнанието й се олюля върху изплъзващите се досегашни опори и стъпи на твърда почва — Тарасу се съсредоточи върху предстоящата си задача, като остави дълбоките размишления за после.

Бяха пристигнали и войниците я спуснаха върху специалната платформа. Докато тресящото се и скърцащо приспособление слизаше надолу, тя по навик се уплаши от навлизането си в обителта на Бога-Змия. На границата на ясния спомен се появи усещането, че точно така беше и предишния път. По същия начин небето се превръщаше в тясна ивица между надвисналите скални стени на клисурата и след малко дървената клетка щеше да се удари в дъното. А после? Тогава беше останала тук около месец, сигурно беше разговаряла с Йали, тоест Йеллагр, но не си спомняше нищо. Каквото и да беше видяла в Подземния дворец, тогава тя е нямала представа какво представлява обитателят му, затова пък сега…

Резкият тласък я захвърли на една страна и тя удари болезнено главата си в перилата на платформата. Прескочи ги, стъпи на земята и се огледа наоколо. Стоеше на заградена от три страни тераса, четвъртият край се спускаше стръмно надолу към пропаст, откъдето се носеше тежка миризма на разложено. Надникна над ръба и видя гниещия горен пласт на огромен куп от обелки, развалени плодове и зеленчуци, перушина, оглозгани кости и други отпадъци от ежедневните дарове. Беше доста тъмно, но й се стори, че съзира гръдния кош на човешки скелет, стърчащ между боклуците. Дръпна се бързо назад, защото вонята се издигаше на плътни вълни и я удряше направо в носа, обърна се и се изправи лице в лице с… Естествено, че това беше джорх! По-едър от Кокорл и с неприязнено изражение, но иначе съвсем привична гледка за очите й.