Снежана Неделчева - Звездата Аиел

— Добре дошло, човешко създание! На какво ли се дължи това, че не пищиш и още не си припаднала? — изсъска джорхът на родния й език. — Струва ми се, че си идвала тук веднъж… Тарасу, да, така беше! Не разбирам причината за повторната ти поява.

Момичето си спомни заръката на Кокорл и повтори шипящите звуци, които я беше накарал да запамети. Реакцията беше изключително бурна. Йеллагр започна да подскача и съска съвсем невъздържано към нея, а тя се прилепи до скалата, за да не я събори долу на бунището от вълнение. Джорхът усети, че тя не може нито да го разбере, нито да му отговори, и прекрати речта си.

— Най-накрая дочаках спасението си! — той премина на познати за нея хонстелски словосъчетания. — Къде е моят братовчед Кокорл?

— В Кулата на Зиндар и има нужда от помощта ти, аз също.

— Асссшшш… отвратително място наистина, познавам го добре. Хайде да тръгваме веднага!

— Чакай малко! — извика Тарасу, но беше излишно.

Йеллагр направи няколко подскока, при което задрънчаха дебелите колкото ръката й метални брънки на гърба му. Те бяха промушени през дупки в разперените, провиснали като парцали крила и ги придържаха едно към друго.

— Не мога да летя — унило сподели той, когато се укроти. — Отдавна не съм имал възможност даже да опитам. Как ще излезем оттук?

— Нямам представа — тя разгледа огромните халки и въздъхна. — Така са сложени, че ще си разкъсаш крилата, ако ги размахаш.

— Това ми е известно.

— Значи летенето отпада. Няма ли някаква врата, откъдето си пуснал мен и другите хора да си отидем?

— Има, но през решетката може да минеш само ти.

— Заведи ме там!

Известно време вървяха по дъното на клисурата, после криволичещата пътечка се спусна надолу и заслизаха към недрата на планината. Мракът постепенно се сгъсти и след няколко завоя Тарасу не виждаше вече нищо. Тя се хвана за лапата, която й подаде Йеллагр, за да не се спъва и блъска в издатините.

— Доста е тъмно тук и си повредих очите — обади се джорхът. — Заприличах на онези нещастни женски същества, които по неизвестни причини смятат, че като си осакатят зрението, ще ми харесат.

Тарасу изхъмка неопределено.

— Когато не са подли, хората са смешни и жалки — заключи той заядливо. — Не може да се отрече, че слепотата подобрява туткавите им мисловни процеси, но пак не ги разбирам. Аз поне съм затворник и нямам избор, а те правят това по собствено желание, за да живеят около мен. Глупава работа, но пък в края на крайщата си имам компания, иначе щях да подивея от скука. Всъщност, за всичко това говорихме и миналия път с теб. Толкова рядко слиза външен човек тук, и то повечето случаи в плачевно състояние, че оглупявам от радост и не ми се иска да мълча.

— Нищо не помня — обади се Тарасу.

— Така си и мислех! Тук, дълбоко под земята, имам някакво влияние върху хората, макар че с теб се справих едва-едва. Това беше най-несвързаното и неудачно съобщение, което съм се опитвал да предам и не мога да повярвам, че точно то свърши работа.

— Влияние ли? — стресна се Тарасу. — Психическите способности на Кокорл са нищожни на Хонстел. Имало някакъв блокиращ фактор, но може би под повърхността той отслабва. Освен това на мен Кокорл изобщо не може да ми въздейства, а ти си успял.

— Достигам малко зад границите на защитната бариера в разума. При теб беше невъзможно да я премина, направо се измъчих за нищожни резултати, но с другите ми се удава. Имам връзка с Великата Незряща, където и да се намира тя, с Десетте контактът ми е по-слаб, а между мен и хората горе стои преграда. Тук страхът и тъмнината помагат на внушенията ми, но щом посетителите се измъкнат, връзката прекъсва.

Една зловеща мисъл тревожеше момичето, но не знаеше как да я формулира, за да не го засегне и ядоса. В подземния мрак тя беше негова територия и без помощта му нямаше да намери пътя в разклоненията на лабиринта от тунели. Йеллагр долови вътрешната й борба, наведе се и изсъска в ухото й:

— Сигурно искаш да ме питаш за човешките жертвоприношения, хайде по-смело! Миналия път те вълнуваше това.

— Амии… да — ръката й, стисната в голямата му лапа, потрепера.

— Няма защо да се тресеш от страх. Аз съм чувствително същество и въпреки мъченията, на които бях подложен тук, не съм станал и наполовина толкова кръвожаден, колкото вас, които сте измислили тези гадости.

— Изглеждаше, като че ли ревеш от радост всеки път, когато получаваше човешки жертви — смотолеви тя объркана.

— Да, много съм щастлив, когато хвърлят кървавите трупове на други разумни същества така да се каже в трапезарията ми и после трябва да почиствам старателно цялата площадка, да не говорим за психическите травми от тази диващина!