Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— А къде е живял, с какво се е занимавал? — без да си дава труда да вади лулата от устата си, подхвърли Мегре.

— Всички данни — натърти Хефест-Вулкан, — ще ви бъдат предадени!

Марлоу го изгледа недоверчиво. И аз не му вярвах, но нямаше какво да се прави. Не вървеше да му го изтърся направо. Щеше да изглежда като заяждане.

— Да се отместим встрани, да не пречим, приятели — тъжно каза Поаро. — Нека машината си върши работата. Да не я смущаваме.

— Засягате ли се? — попита веднага Зевсът.

Стори ми се, че е изненадан.

— Напротив. Просто ми е интересно как една машина ще замени действието на сивите клетки — енергично поклати яйцевидната си глава Поаро. Личеше му обаче, че е страшно огорчен. Не обичам огорчени детективи. Ставаха скучни. Но поне тук нямаше опасност да се огорчаваме дълго и да скучаем.

Не бяха изминали две пълни минути и машината-паяк зажужа и спря да се лута. Във въздуха се появи нещо като екран и на него по не знам какъв си начин се проектира човекът-дявол. Разхождаше се безцелно из площада. Разходката му продължи малко. Спря, залитна, закрепи се някак върху лявото си копито и изведнъж рухна като подкосен на земята.

Извърнах глава. Шляещите се ангели и дяволи продължаваха да не дават признаци, че ги интересува какво става. На друго място, в такъв момент, зад нас щеше да има цяла тълпа. А тези само стрелкаха срамежливо и възхитено Хефест-Вулкан и Зевса. Не беше трудно да си обясня защо. Сигурно им изглеждаха по-страшни от техните дяволи, ако ги имаха, разбира се.

От паяка се разнесоха къси звуци. Хефест-Вулкан се нагърби с ролята на преводач.

— Загиналият е тридесет и шест годишен, пилот на самолет. Женен. Две деца. Живее в областта… извън града…

Последва името му. Не по-малко от десетина съгласни букви.

— … (името с десет букви), е прекрасен човек, баща, съпруг…

Пълна характеристика, от която обърнах внимание само на това, че е имал доста приятели.

— … По трупа не са открити рани. Няма симптоми на болестно състояние. Следи от органични и неорганични отровни препарати също не са открити…

Толкова. Сякаш сами не го виждахме. Останалото се постарах да пропусна покрай ушите си. Готвех се да задам, когато паяка свърши, няколко въпроса, но Марлоу ме изпревари.

— Според машината ви излиза, че този тук не трябва да е мъртъв. Поне аз така го разбирам, но виждам обратното. Как ще го обясните?

— Машината предава само фактите. За вас остават заключенията — напомни му ролята Хефест-Вулкан.

Прозвуча невъзпитано.

— Някакви прояви в миналото му? — дойде най-сетне моят ред.

— Никакви — намеси се Зевсът. Изглежда умираше да разговаря с мен. — В двете звездни системи практически не са извършвани престъпления, поне такива, каквито вие разбирате, от векове.

Думите му ни накараха да се въздържим от въпроси. Ставаше все по-неразбираемо. Трудно можехме да се ориентираме.

— Но по дяволите! — избухна Поаро. — Нещо все пак трябва да има! Не може да има труп, а да няма причина!

— Именно причината трябва да откриете вие! — натякна му безочливо Зевсът. — Затова сте и извикани!

— След като сте ни повикали да разследваме престъпление, ние ще се постараем да разкрием причините — каза Холмс и погледна джобния си часовник. — А дали ще успеем, това бъдещето ще покаже. Остават ни още осемнадесет часа.

Върнаха ни в съвкупността от улици, стилове и времена, определени ни от съименниците на боговете за почивка и размисъл.

Прибрахме се мълчаливо по крепостите си и всеки от нас се зае да размества гънките на мозъка си, за да се захванат, както Поаро обичаше да казва, сивите клетки на работа.

Може да изглежда просташко от моя страна, но счетох за най-разумно да се изтегна обратно в леглото. Предпочитам да лежа, отколкото да се разхождам из стаята. Правил съм го не един път и нито веднъж не ми е помогнало особено — само подобряваше храносмилането ми. От друга страна беше рано за угризенията на съвестта. Оставаха почти седемнадесет часа, през които щях да се сетя и за тях.

Събудих се от дискретно драскане зад вратата. Станах да отворя и неволно отстъпих назад. От прага хем умолително, хем настоятелно, ме гледаше паякът-машина. Цяла секунда премислях какво да го правя, после се отместих и го пуснах да влезе — нищо чудно да се окажеше полезна вещ.

Следващите няколко минути седях на леглото и смучех цигара. В интерес на истината не мога да твърдя, че мислех — напротив, зяпах паяка как се разхожда от ъгъл до ъгъл, сякаш нервиран от моето бездействие.