Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

Станах, прозях се невъзпитано (от което паякът замря неподвижно. Въобрази си вероятно, че на всичкото отгоре притежавам и машинноканибалски навици.), и реших да направя един апашки рейд. Казано на литературен език — да се поразходя, за да създам впечатление, че не бездействам.

Докато слизах към изхода, си мислех при кого най-напред да отида и напълно правилно реших, че ще бъде глупаво от моя стряха, ако не почета пръв героя на Конан Дойл. Прекосих улицата, не без вълнение се изкачих по прочутите стълби на 221-б и почуках на вратата. Нямаше как да я объркам, беше единствена.

В отговор ми изръмжаха нещо, което можеше да мине за „да“ и „влезте“, ако не и за двете заедно.

Натиснах с трепет дръжката — щях да вляза в самата светая светих на криминалистиката (литературната, ако някой претендира за точност) — което от само себе си беше повече от вълнуващо.

Вратата се отвори леко и в носа ме блъсна отвратителната миризма на пърлени на бавен огън лисичи опашки. В стаята бе така задимено, че трябваше да напрегна очи, за да забележа Холмс.

Той полулежеше в някакво кресло и пушеше. Погледът му лениво се рееше из димната стреса, без съмнение с благородното намерение на всяка цена да измъкне отговорът на загадката от нея. Въпреки поносимата температура отвън, в камината огънят се мъчеше в безумна агония за кислород, но гореше.

— А, Вонедиан? Здравейте! — сепна ме язвителният глас на Холмс. — Виждам, че сте спали добре!

— Почти добре — отговорих, без да обръщам внимание на неговата проницателност, призната не само от Уотсън, но от всички читатели. — Извинете ме! Не може ли малко да отворим прозореца? Тук не се диша от дима на лулата ви!

— Боя се, че ще останете огорчен, Вонедиан! Опитах се да го отворя. Безуспешно. Не се отваря.

Продължих да държа на своето. Имаше опасност в следствието да се появи нов труп — моят, загинал от задушаване с тютюнев дим. Такава смърт не ме блазнеше особено.

— Моля, опитайте като желаете — гласът на Холмс стана безизразен.

Не беше срещал друг път толкова упорит индивид.

Моята упоритост често ми е създавала неприятности. Направих крачка към близкия до мен прозорец и металическо щракане — силно и предупредително — спря насилствените ми намерения. Димът почти мигновено бе изсмукан от невидими апарати.

— Май е по-добре така! — овладях неволното си трепване аз.

Холмс не даде признаци, че ме е чул. Продължаваше да съзерцава пространството с немигащи очи.

— Вас ви мъчи нещо? — попита след минута той.

— Мъчат ме паяци. От онзи вид, дето видяхме на площада. Дойде неканен на гости. Разбира се, пуснах го — отвърнах кратко и заразглеждах обстановката.

Артър Конан Дойл добре я е описал, така че няма защо да плагиатствам. Ако имаше някакви изменения, не вярвах точно пък аз да ги забележа.

— Паяци ли? — повтори Холмс сепнато. — Като онзи?

Проследих погледа му. Зад вратата, свил крака под себе си, клечеше моят паяк.

— Не разбирам как е успял да се вмъкне?! — учудих се с основание аз.

Добре си спомнях, че бях го оставил отвън.

— Този е моят — усмихна се леко Холмс. — Вашият в момента е зад вратата. Ако искате го поканете и седнете където ви е удобно…

Беше невъзпитано да не го послушам. Пуснах паяка и седнах срещу Холмс.

— Не сте дошли само да се оплачете от паяка си, нали?

Въпросът беше нещо подобно на „хайде, изплюйте камъчето“. Реших, че няма да е лошо преди това да се направя на разсеян.

— Дойдох да си поиграя на доктор Уотсън. С ваше разрешение, разбира се.

Холмс се усмихна отново.

— Повече ви е нужно насърчение или нещо от този род. Така че не се опитвайте да играете ролята на Уотсън. От вас би могло да излезе велик мистификатор, но съвсем посредствен артист.

Засегнах се. Досега си мислех, че бих конкурирал успешно ако не Делон, то поне Фернандел, а той от един път ми отряза илюзиите. Не беше прав, но преглътнах думите му като горчив хап, подаден от любим човек.

— Всъщност, ако искате да бъда искрен, дойдох да ви запитам какво мислите за това убийство. Не намирате ли, че е твърде мистериозно?

— Загадъчно да, но мистериозно е силно казано. В убийствата няма мистерия. Имаме престъпление, без да е останала видима следа от престъпника, това е най-точното определение. Само че престъпление без следа, съгласете се, и по ваше време, е пълна безсмислица. Следователно следа има, но ние не можем да я забележим. Това мога да ви кажа. Под слънцето рядко се случват нови неща. Всичко безкрайно се повтаря.