Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— Забравяте, че това слънце не е нашето — постарах се уточнението да не прозвучи като забележка.

Изглежда успях.

— Не съм забравил. Мотивите на престъпника трябва да са едни и същи, независимо на кое слънце живее.

Простих му объркването. На звездите никой не живее.

— Използувах паяка, за да проуча някои неща — нали за това са ни ги изпратили. Мисля, че долавям нещичко, но още не съм сигурен какво е то. Възможно е следата да се окаже лъжлива.

Не го попитах какво долавя. Беше невъзможно да показвам пред него невежеството си. Холмс си придаде безгрижен вид.

— Кълна се във всички земни богове, че няма да отмина решението на тази загадка. Загадъчното винаги ме е привличало…

Заприлича ми на чиста хвалба, но се сдържах и го пропуснах покрай ушите си. Уотсън го нямаше да се впусне в дитирамби по адрес на метода на Холмс, така че на него нищо друго не му оставаше, освен сам да се заеме с тази работа.

— Жалко, че не са се сетили за цигулката ми! Така ми се ще да посвиря! — каза Холмс тъжно, което ме накара да застана нащрек.

Само това оставаше сега. Отново тъжни детективи. Той стана.

— Вие също, надявам се, сте стигнали до някаква следа? В противен случай едва ли бихте си позволили да се разхождате.

Предположението бе логично, но твърде далеч от истината.

— До никаква следа не съм се добрал. Правя опити да осъзная в какво са ни забъркали — отговорих уклончиво.

Холмс ми хвърли един изпитателен поглед, който мъжествено отбих в кафявата доброжелателност на очите си.

— Според мен, в нищо лошо. — Холмс разпали отново лулата си и направи няколко бързи крачки. — Искат само да им помогнем в разследването.

— Никак не ми прилича на помощ! — скептично отговорих.

— Защо мислите така? Имаме труп, следователно има и престъпление. — Холмс бе на път да се учуди, но не го направи.

— Ами ако е неизвестна болест, самоубийство или кой знае какво?

Въпросът ми бе чисто риторичен, но той разбра обратното.

— Мислите, че онзи човек е държал да се самоубие точно в центъра на площада? — каза Холмс и продължи назидателно — Психиката на убиеца понякога е несъвместима с човешката логика. Вие го знаете добре. Имате опит, както разбирам.

— Не знам вече как да го използувам — признах дори за мен неочаквано.

Усетих, че Холмс поиска да каже нещо, но се въздържа. Можех да се досетя какво е — по-добре беше да престана да се оплаквам и да си гледам работата. Все пак несъзнателно ми бе подхвърлил нещичко, над което си заслужаваше човек да си поблъска главата.

— Рано е да се отчайвате! — каза Холмс меко.

Острият му поглед пробягна по лицето ми.

Станах да си ходя. Не обичам да ме изследват като под микроскоп, особено когато имаше за какво. Взех си довиждане с Холмс и излязох на улицата, където с право се запитах в коя посока да отнеса тялото си. Желанието ми да обикалям именитите си предшественици се беше изпарило. Насила се правех на глупак, без да имаше нужда.

Заозъртах се в стремежа си дано забележа нещо, с което да разсея надигащото се у мен недоволство, но улицата беше все така пуста, както преди. Паякът изтопурка до мен. Извъртях се и му хвърлих един зверски поглед, без да си давам сметка, че мога да го уплаша. Така и стана. Отдалечи се на цели пет метра.

Автоматично запалих цигара, пъхнах ръце в джобовете на панталона си и потеглих. Преди да съм извървял двеста-триста метра излязох извън „града“. Беше неочаквано, но го приех като факт. Не беше време за умуване. В далечината се издигаше лилавият мастодонт и някак от само себе си, без излишно да натоварвам ума си със „за“ и „против“, краката ми сами ме понесоха натам.

Още с първия по-близък поглед се разочаровах — сградата не беше нищо особено. Всъщност, казвам го от чисто човешка злоба. Не бях срещал през дългата си практика подобна глупост и тъкмо това му беше особеното. Съоръжение, строено с единствената цел да учудва зяпащите го и да ги затрупва със стотици въпроси и предположения, ето какво беше.

Докато го разглеждах, разбира се, и аз не останах по-назад. През главата ми се изредиха поне двеста хипотези, които една след друга се сгромолясваха като несъстоятелни. За да задоволя напълно любопитството си, обиколих го четири пъти и на петия… се сблъсках със Зевса.

— Какво търсите тук? — веднага запита той, стреснат не по-малко от мен от неочакваната ни среща.

Имам удивителната способност да не губя самообладание. Въпрос на тренинг.

— Чели ли сте приказката за бурените? Където не ги сееш, там поникват! — озъбих се на тона му аз.