Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

Повъртях се ръмжейки още няколко минути около лилавото чудовище и бавно поех към града. Зевсът се лъжеше, ако мислеше, че повече няма да ме види тук. Оставащите петнадесет часа щях да се разхождам само на това място и никъде другаде, напук на боговете…

Докато има хора, дотогава ще има и престъпления. Не знам кой го е казал, но е бил прав без съмнение. У човека най-трудно се променя съзнанието… че е Човек. Проста наглед истина, но струваща на Човечеството милиони жертви. А още колко ще струва, това никой не може да предвиди.

Според моите наблюдения, работата, за която ни бяха извикали (най-точно — взели на заем), ставаше все по-заплетена. Три цивилизации, коя от коя по-напреднала в най-различни области на Знанието и… престъпление, приемащо чудовищни размери. Звучеше абсурдно. Поне толкова, че да спра напъна си да мисля, да укротя бунта на „сивите си клетки“ и да се понеса с цялата си сила на долните си крайници към Еърт.

Беше най-доброто решение. От всички нас, Еърт беше най-близо до това, което ставаше, отколкото ние — неговите прадеди. Една истина несъзнателно предъвквана от мен до сега. Бях я потискал само от страх да не се изложа, но тя надви човешкото ми тщеславие и ме постави в шах. Какво означава моят страх пред бъдещата смърт на хиляди?

Еърт седеше в някакво подобие на стол и напрегнато гледаше заелите четири стени апарати.

— Здравейте, галактичен инспектор Еърт!

Поздравлението ми прозвуча отчайващо страхливо. Винаги съм мразел апаратите. Нищо човешко няма в тях.

— Само Еърт, ако обичате. Останалото е звание и практически тук няма покритие на съдържанието си — изрече спокойно Еърт.

Замълчах. Гласът от гърдите му прозвуча твърде категорично, макар че апаратът едва ли умееше да предава интонациите.

— Как се ориентирате в тези електронни дебри? — подех, колкото да не мълча. Имах други планове.

— Въпрос на навик. Още от детската си години съм съпътствуван от апарати. Но по принцип рядко се занимавам с тях. Не е моя работа. За такива като мен остават само умозаключенията.

— Не се отличавате много от нас! — промърморих.

— Неправилно се изразихте. Между нас не могат да се правят сравнения. Вие изследвате аномалиите на човешката психика при познати за вас обстоятелства, а при мен е съвършено обратното. Аз се боря с човешкото „аз“ в неприсъща за него среда. Понякога извън обществото и в съвсем непригодни за живот места.

— Преди малко казах „умозаключения“ — боя се, че и аз се изразих неправилно. Точното определение е — „предположения на базата на всичко известно на човека за човека“.

— Често грешите, предполагам?

— Не отричам. Когато имаме работа с човешко престъпление не може да се разчита на апаратите. Те служат да се провери възможността за престъпление на средата към човека, но не и обратното. Грешката на човешкото съзнание може да бъде доловена единствено от друг човек…

Нещо прещрака в гънките на мозъка ми. Догадката вероятно осезателно е изменила лицето ми, защото Еърт спря и озадачено ме изгледа.

Постарах се да придобия безкрайно тъп вид. Физиономия, за която някога баба казваше, че съм гледал като теле патица. А по-късно жена ми и приятелите ми разправяха, че съм приличал на абориген, който за пръв път вижда мисионер. Усеща смътно, че е човек, но не може да разбере със сигурност дали става за ядене.

— Какво точно искате да узнаете? — попита направо Еърт.

Нито за миг не се усъмних, че ще се досети за какво идвам, но не и за останалото. Не се е родил още този, който би разбрал какви мисли се търкалят под черната ми коса. Ако ще да е и свръхтелепат.

— Грубо казано — всичко. Не знам от къде да започна разследването. Не разбирам какво става тук и няма кого да попитам. Боговете не влизат в сметката, разбира се.

— Ако ви кажа, преди да уточните въпроса си, че всичко е точно така, както ни го разказаха, какво ще си помислите?

— С пълно право ще се нарека глупак. И няма да съм далеч от истината — признах патетично аз.

Еърт се усмихна на самопризнанието ми. Усмивката му беше учудващо добродушна за строгото му аскетично лице.

— Често ли изпадате в такива откровения? — попита той.

Изглежда бе свикнал да вижда къде по-лоши неща от изпаднал в безизходица криминалист.

— Колкото разглезените артисти — постарах се да се измъкна от пряк отговор аз.

Щеше ли да ми повярва, ако му кажех, че ми е за пръв път? Не, разбира се!

— С една дума — никога! Личи ви! — каза Еърт, с което ме пообиди.