Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— Почти всички! — побързах да уточня аз, защото внезапно ми хрумна свръхгениално решение. — Имам едно предложение.

Съобразих да спрем и да си разделим лилавото чудовище поравно, за да можем спокойно да го наблюдаваме. Тъкмо навреме.

Въздухът около сградата затрептя. Вътре нещо забоботи, след което боботенето премина в дразнещо ухото свистене. Май започваше. Не смеех дори на себе си да призная какво. Черта, която просто ненавиждах понякога. Но какво да се прави, не съм идеален.

С мъка потиснах надигащите се в мозъка ми урагани и отново се заех да играя ролята на орел — разбира се, без перата и опашката, само с погледа си. Долових движение вляво. Еърт несръчно ми правеше знаци, в смисъл какво става. Отговорих му, с взет на заем от маймуните жест, да чака. Дали ме разбра, не знам, но се постара да не досажда повече.

Не се наложи да си играем дълго с търпението си. Чу се режещ ушите ни звук и откъм града към нас се понесе искряща светлинна лента. Лентата позабави малко движението си пред сградата, колкото да ни покаже, че не е нищо друго освен модерната таратайка на Хермес, начело с него, и влетя вътре през зейналия неочаквано под носа ми отвор.

Не се отдръпнах, което ми правеше чест. Напротив, ако бях осъзнал веднага какво става, щях да направя всичко възможно да се вмъкна и аз. Но както винаги, пропуснах момента. В живота ми често имаше подобни пропуски, така че бях се научил да не съжалявам напразно. По-полезно е за здравето.

Стигаше ми и това, което видях. Събрах детективите, почаках още малко и се върнах обратно.

За разлика от недоумяващите ми партньори имах вид на триумфатор. Най-жалкото беше само, че не влизах в Рим, а в някакво неизвестно градче, на още по-неизвестна планета, но и това все пак беше нещо. По-добре градче, отколкото никъде.

— Сега, след като заровихме бойната томахавка, да продължим да си играем на следователи. Ако нямате нищо против, разбира се — казах аз, когато се върнахме пред апаратите на Еърт.

Желанието ми предизвика поредица подозрителни погледи.

— На какво ще играем? — Марлоу имаше вид, сякаш не ме беше разбрал.

— На следователи. По твое време не знам как са се наричали, но съм слушал (за малко да изтърся „чел“), че често си се сблъсквал с подобна порода хора.

— Не много често, ала достатъчно, за да ги намразя — подхвърли ми една крива усмивка Марлоу.

Пропуснах покрай ушите си намека. Не исках да си губя времето с празни приказки.

— Кой ще бъде пръв?

Видях Еърт да се надига.

— Вас, Еърт, ще помоля отново да проверите ангелите и дяволите. Интересуват ме възможни особености в живота им.

— Имали смисъл да повтаряме изследванията?

— Всяко повторение има своя смисъл — изрекох с тона на древен атински мъдрец аз.

Не обичах да ми противоречат тъкмо когато имах на ум нещо важно. Още една моя отрицателна черта. Всяко дърво си има чепове, но моите са безбройни.

— Добре, щом желаете… — въпреки апарата усетих, че Еърт се пообиди. Въпрос на въображение, разбира се. Поне естествената човешка реакция трябваше да бъде такава.

— И така, да започваме — изгледах подред намръщените детективи. — Ще ви помоля, докато разговарям с един, другите да излязат.

— Защо? Сега не е ли необходимо да се допълваме един друг? — попита Холмс, тъпчейки лулата си.

Мислих цяла секунда, докато разбера, че е прав. Предстоеше ми да разпитвам детективи, а не престъпници. Имаше разлика. Само дано не забравя за нея. Понякога съм страшно разсеян. Или се правя на разсеян. Не знам точно. Не ми е останало време да си го изясня.

— Съгласен съм. Вие ли ще започнете, Холмс?

— Преди това искам да попитам за нещо инспектор Еърт, позволявате ли?

Еърт остави апаратите и се обърна.

— Какво е то, мистър Холмс? — със смущение зададе въпроса той.

— О, нищо особено! Искам отново да ни обясните как е станало така, че да се срещнат три цивилизации сред необятната Вселена.

Лицето на Холмс не трепна. Ние също. Макар, че поне можехме да възнегодуваме. Разказаха ни го преди няколко часа.

— Няма ли да продължи дълго? — изказа опасенията си Мегре.

— Няма значение. Възможно е да сме пропуснали нещо, което сега може да се окаже твърде важно. Няма да е безполезно! — обърна се към конкурента си по призвание и лула, Холмс.

— Не можете ли да си представите как всички хора напускат Земята? — каза Марлоу.

Не се сдържа, а трябваше. С Холмс трудно се спореше.

— Не мога да си представя. Моето въображение има граници — изрече спокойно Холмс, с което накара Марлоу да си затвори устата.