Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

Обърнах се към Зевса и Хефест-Вулкан.

— Това е първата ви грешка. Не казвам, че е само ваша. Далеч съм от тази мисъл, разбира се. Тя е обща. И не е било възможно да бъде избегната или предсказана, защото не сте се познавали добре. Незнанието, донякъде, ви извинява. Но нищо не е в състояние да извини втората ви грешка. Тя е само ваша. Доказателствата са налице.

Кимнах с глава по посоката на стоящите зад Хермес индивиди. Те не трепнаха. Мина ми през ум, че само привилегированите ме разбираха. Но и така беше добре. От новоизлюпени богове всичко можеше да се очаква.

— Грешката ви идва оттам, че лебедът не може да позволи пред неговите очи да загинат две от разновидностите на Разума. Видът, като пяло, изглежда е доста рядък из Вселената…

Зевсът потвърди несъзнателно с брада. Бях го сразил както Давид Голиат, само че с думи. Друг път щеше да се замисли, преди да започне да се заяжда със земен човек.

— В лилавата сграда, чрез не знам какви хитроумни съоръжения, вие изковавате главната причина за смъртта на грозните патици. Стараете се по примера на земните си съименници, да поправите грешките на природата и по свой образ и подобие създавате един приказен образ, за да смени онзи, изграждания от хилядолетия от самостоятелно развиващите се цивилизации. Мислили сте, че така им помагате — напротив, по този начин вие ги унищожавате.

Патицата среща лебеда, слага го на пиедестал, а самата тя ляга в подножието му и умира с усмивка, защото знае, че ще бъде пресъздадена в един мечтан от нея вид. Не е лебед, но поне прилича на лебед.

Тази грешка сте могли да избегнете, ако поне малко бяхте обърнали внимание как ви гледат „ангелите“ и „дяволите“ (дадохме им такива имена, понеже вие решихте да останат анонимни), когато ви срещнат — ТЕ ВИ БОГОТВОРЯТ. Можехте да я избегнете, но не го направихте. Какво го интересува лебедът, че грозната патица е влюбена в него и го боготвори? Той лети прекалено високо, за да вижда как живеят простосмъртните по земята.

Защо аз постоянно се заяждам с вас? Сметнали сте, че това ми е в кръвта. Така е, с него съм известен. Но в случая е чиста демагогия. Нямаше да ви го призная, но се налага.

Заяждам се с вас поради същата причина, погубила самочувствието на „ангелите“ и „дяволите“ и накарала ги да се самоунищожават.

Човешкият род също е подчинен на властващите над Разума закони за красота и съвършенство, но за разлика от тях, него винаги го е спасявала една особеност — човешката недоверчивост.

И не само тя. Човекът все още не е наясно какво точно трябва да подразбира под красота и съвършенство — дали само човешката красота, или красотата и съвършенството на света, в който живее, или тази, която сам си създава.

Аз ви приех като хора — съвършени, изящни, красиви, но хора, с които мога да се заяждам заради собственото си самочувствие, а „ангелите“ и „дяволите“ — най-малкото като богове. Но и боговете грешат. Грешката на боговете е, че грешат. Простосмъртните нямат това право…

Почувствах, че летя. Боговете продължиха да грешат. Не ме оставиха да попитам поне за ролята на крилатия Пегас в тази объркана история. И най-вече, дали Марлоу си е получил неговите двадесет и пет долара. Според мен, трябваше да ги получи. Свършихме им доста от черната работа.

По-нататък беше лесно. Зевсът и останалите щяха да престанат да се правят на богове. Вярно, хиляди патици ще загинат, докато го разберат, но Разумът щеше да запази ятото. Логично е. Току-така не загива една цивилизация…

Като светкавица прелетях покрай дремещия в очакване на смел и дръзновен ездач Пегас.

— Чакат те! — намери начин да ме предупреди той.

Летенето се засили, след което така рязко се забави, че стомахът ми изяви непочтителното желание да изскочи през устата.

Много навреме се проснах на пода на мазето. Тъкмо да разбера, че наистина ме чакаха. По вратата се сипеха неистови удари, които не ме стреснаха особено. Първо трябваше да се съвзема от преживяното.

Отново затропаха. Налагаше се да стана и да отворя. Навън опасенията на съпругата ми се бореха с подозрението да не би в яда си да съм протегнал изморени ръце към полата на друга жена. Нямаше да се учудя, ако поради тази причина не бяха повикани куп съседи за помощ и най-вече за свидетели. Всеки момент някой от тях, по-як и също толкова умен, щеше да щурмува като разярен бизон вратата, което не биваше да допускам. Прекалено много държах на Еликсира на простосмъртните, за да си позволя да го загубя така глупаво.