Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— Двадесет и четири часа? Не ви ли се струват много? — попита не без сарказъм Марлоу.

— Ще се наложи да напрегнете всичките си сили и възможности. На този етап е невъзможно да са повече — отби атаката в глупостта си Зевсът.

— А не ви ли е минало през ума, че може и да не успеем? — запита строго Холмс.

— Никой от вас шестимата не е свикнал да губи! — възрази с детинско доверие Зевсът, с което ме вбеси.

Разбирам доверчивост и вяра, но сляпа вяра и доверчивост, клонящи към идиотизъм, не разбирах. Едно мислещо същество, за каквото Зевсът претендираше, че е, трябваше да знае и разграничава докъде се простират границите на вярата и докъде на мисълта.

— Шестима?! — учуди се Еърт.

— Долу ви чака комисарят Мегре — напомни му Зевсът. — А сега е време и за вас…

Не успях да мигна и бях отнесен. Изглежда решиха, че определеното ни време за аудиенция е изтекло. Напрегнах очи, за да различа поне нещо от преливащите наоколо образи, но си останах само с усилието.

Най-точното определение — пльоснаха ни в края на огромно поле, където в позата на паметник на велик мъдрец ни чакаше Хермес.

— Ставайте! — подкани ни той.

Чух как Поаро с пъшкане се надига от синьо-зелената трева и нещо мърмори на френски. Не разбирам този език, но не беше трудно да се досетя по интонацията, че напълно съзнателно ругае. Имаше защо. С нас се отнасяха като с вещи.

— Да вървим! — поде Хермес.

Набързо установих целостта на костите си. Не можеше да има счупвания. За какво им бяха контузени детективи, трябва да са си направили сметката.

На около половин километър издигаше снага нещо като град — макар това да беше чисто субективна преценка от моя страна. Виждаха се блестящи куполи и някакви други непознати съоръжения.

Хермес не тръгна направо към „града“, а пое успоредно с него. Вървеше с бързи крачки. Кретахме бавничко подире му и го предизвиквахме да ни подканва презрително със златистите си очи.

Стори ми се, че извървяхме много път, преди да спрем пред една сграда, боядисана по някакви странни канони на красотата в крещящ лилав цвят. На нейния фон се открояваше, и то ярко, ниска, набита, но широка колкото старинен скрин фигура, облечена в пардесю с кадифена яка и бомбе на главата. Фигурата предизвикателно държеше ръце в джобовете на пардесюто и ни гледаше грубовато, но сърдечно.

Хермес разсеяно се отдалечи вдясно и зарея поглед към лилавия ужас.

Мълчанието се проточи, взе да понамирисва на страх. Не познавахме човека пред нас, но бяхме поне единодушни, че беше именно човек. Дори на мен ми се стори, че прилича малко на Жан Габен.

— Казвам се Мегре — доби най-сетне дар слово застрашителната фигура и протегна ръка да поздрави Поаро — най-близкия до нея. — Ще ми бъде приятно да се запознаем, щом заедно ще работим…

Беше нелепа картинка. Под лъчите на синьо-зелено, чуждо и непознато слънце, правехме опити да си останем културни. Отстрани можеше да изглежда доста тъжно.

— Не съм чувал за вас — задържа моята ръка Мегре.

Усмихнах се.

— Затова пък аз съм (за малко да кажа чел) слушал много за Вас. И това ми стига да Ви познавам, макар и не лично.

От упор Мегре ми хвърли дълъг, тежък поглед. Не зная дали ме разбра, но пусна ръката ми и спря пред Еърт. Приличаха на жираф и носорог.

— И на вас мога да кажа същото! — изрече не без известно учудване Мегре.

— И аз ще повторя думите на Вонедиан! — отвърна спокойно Еърт, докато се ръкуваха.

— Приятели, нека да отдадем дължимото на нашия чичероне — намеси се Поаро, тъй като имахме намерение да проведем разговор. — Струва ми се нетърпелив.

Непредпазливото изказване му струваше един изпепеляващ поглед от страна на приближилия се Хермес.

— Продължаваме!

— Преди това мога ли да попитам нещо? — проточи Марлоу.

— Не можете! — кисело отсече пощальона на боговете.

Горкият нямаше представа с кого си има работа. Американците от четиридесетте години не са имали навика да се стряскат от отрицателни отговори.

— И все пак. Каква е тази сграда?

— Сграда — натърти Хермес.

Сега и на американците трябваше да им стане ясно, че и древногръцките герои не са падали по долу от тях.

Но в този момент и на шестимата ни стана ясно, че най-добре беше да запитаме самата сграда за отговор, отколкото да се мъчим да изтръгнем нещо от него.

С мълчанието си му дадохме повод отново да ни подкани да тръгваме. Послушахме го. Холмс вървеше до мен. Безгрижният му вид ме дразнеше. Сякаш не се намираше на незнайно разстояние от Земята, а се разхождаше из Хайд парк.