Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

Без да промълвим и дума, качихме се в апарата и… и не знам! Имах чувството, че не успях да мигна, когато спряхме.

— Слизайте! — подхвърли моят неприветлив водач.

— Как?

Питах с пълно право. Не виждах как мога да отворя плътния непрозрачен купол, покрил ни по времето на пътуването.

Художникът ме изгледа с доста красноречив поглед — нещо средно между „До тука ми дойде от идиоти!“ и една малко по-особена фраза и се пресегна. Вратата…, тоест не мога да твърдя със сигурност какво беше, изсумтя и… бях изхвърлен в средата на голямо помещение, пред масивно бюро, зад което някаква грамадна брадата и космата фигура внимателно ме разглеждаше със сивите си леко скосени очи.

— Значи това сте вие!? — избоботи с безразличие фигурата и стана. Май имаше над два метра и нещо. Беше облечена с тънка, прилепнала към тялото материя, под която изпъкваха силно развити мускули. Брадата и дългата коса скриваха лицето й, но още с първия поглед бях наясно, че това пред мен, е огромно копие на хуманоид, без да е човек.

— Значи това сте вие! — повтори Херкулесът, като продължаваше да ме фиксира с очи.

— По всичко личи, че съм аз — отговорих.

Трябваше нещо да кажа. Физиката му бе респектираща.

— Представях си образа ви малко по-иначе…

— Може би с крила, нож в едната ръка, огнестрелно оръжие в другата, а под мишницата две ядрени бомби?

Просеше си го. Освен това имам вродена неприязън към гигантите от този вид. Принципът е ясен — фигура за сметка на мозък. И той не ми се стори кой знае колко умен, особено като най-неприлично се изкикоти на моите думи.

— Чудесно! — почти с патос изрече косматия Херкулес. — Но преди да се срещнете с останалите, минете покрай… (името не успях да схвана). Ще му бъде интересно да ви види.

— Покрай кого да мина? — запитах предпазливо. Животът ми бе омръзнал от луди, та и тук. Дано наистина не съм попаднал в лудница.

— Съвсем се обърках! Извинете! Бях забравил…

Докато се наканя да питам какво точно е забравил, около ушите ми духна лек вятър, последван от доста осезателно съприкосновение на краката ми с нещо твърдо, което се оказа обикновен под.

— Искрено се радвам да ви видя! — стресна ме нечий глас.

Обърнах се да видя кой се радва толкова искрено. Притежателят на гласа беше също така космат и брадат и вероятно горе-долу толкова луд, колкото предишния.

— Ще работите с Холмс, Поаро, Марлоу и галактичен инспектор Еърт…

— С кого ще работя? — запитах кротко.

Ако съм в лудница, то с лудите по друг начин не може да се разговаря.

— Не съм луд! И не искам другите да ме смятат за луд! — като ехо се обади онзи.

— Не съм казал такова нещо.

— Но си го помислихте!

Замълчах. От благоразумие. Нямах намерение да ставам боксова круша за огромните му юмруци — всеки тежеше не по-малко от воденичен камък.

— Самият вие носите белезите на лудостта. Чета в мозъка Ви като в отворена книга.

— Не ви отива да се ровите в чуждо съзнание — възпротивих се вяло.

— Беше необходимо. Проверка на способностите ви. Трябва да ви кажа, че съм разочарован.

„Не по-малко от мен“, помислих си аз.

— Повече от вас! — прекъсна безочливо мисълта ми косматата грамада.

Загледах се тъпо над главата му, като непрекъснато си повтарях, че не трябва да мисля.

— Вие и не мислите. Но не виждам смисъла съвсем да престанете — заядливо изрече брадатата мутра. — И без това мисълта ви не е много блестяща.

— Благодаря, че ми отворихте очите! — изръмжах. — Лично аз смятам, че е добра за мен.

Обикновено съм невъзмутим като паметник, но този все пак успя да ме ядоса.

— Вие се ядосвате!?

В сивите очи на грамадата проблесна нещо като любопитство.

— След малко ще направя опит и да хапя! — предупредих го.

Нищо, че бе купчина от мускули и моите един и седемдесет и пет се нанасяха над два пъти в него.

— Учудващо е просто несъответствието между умствените ви способности и славата, която ви съпровожда. И е малко странно. Вървете!

Изпревари ме и изчезна. Тъкмо щях да му отвърна така, както един странен, умствено изостанал човек, би направил. Всяко предизвикателство си имаше граници.

На неговото място стоеше нова фигура. Беше по-висок от мен симпатяга, около четиридесетгодишен, доста пъргав и як за годините си. За тези неща имам набито око. Косматите грамади, въпреки приликата, нямаха вид на истински хора, но този имаше, заедно с останалите човешки недостатъци. Укротих се.

— Името ви… — поде с приятен глас симпатягата.