Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— Време е да попитам дали знаете кои са те?

Зададох въпроса напосоки. Още не бях в състояние да се ориентирам в джунглата на собствените си възприятия.

— Вас това не ви интересува! — отвърна ми гласът на Зевс-Юпитер. — Вече си мислех, че никога няма да свършите със запознаването.

— Мислили сте… — Не се доизказах, но и така беше ясно, че преди не бях забелязал подобно свойство у него.

Зевсът ме изгледа миролюбиво.

Отместих крак, за да застана по-стабилно. Миролюбието винаги ме е карало да съм нащрек. От опит знаех, че нищо хубаво няма да последва.

— Мосю Вонедиан, приятелю мой! Моля Ви да оставим човека да изплаче болката си. Ще имаме време за подобни разговори — напрегнато ме успокои Поаро.

Беше усетил, че настръхнах.

Послушах го. Нямаше как. Тъй като Зевсът не ми обърна повече внимание.

— Вярвам, че не сте ни повикали, за да се любувате на представителите на човешката гениалност? — подхвана направо Холмс, като внимателно претегляше гигантската му фигура с очи.

— Освен това, бих искал да се споразумеем за цената. Както знаете, взимам по двадесет и пет долара на ден, плюс разходите — обади се съвсем не на място Марлоу.

Дали се шегуваше с онзи американски хумор, често пъти неразбираем за останалите националности, не знам, но също го гледаше под око.

— Цената е една планета — отговори Зевсът и ни поогледа, за да види впечатлението от думите си.

Остана вероятно разочарован. Гледахме го неразбиращо и мълчахме.

— Една планета ли казахте? — за да се увери, попита Еърт.

Тялото му изведнъж придоби опасната гъвкавост на хищник. Почти физически го усетих. Малко късно, но забелязах, че на гърдите му виси някакъв уред. Приличаше на говорител.

— Казано по-точно — една планетна система — благоволи да уточни косматата грамада.

— С която ще направим плах опит да изиграем един сносен билярд! — подхвърли отново Марлоу. Ставаше досаден. Опасявах се Зевсът да не му го докаже.

— Съдбата на тази планетна система е във вашите ръце! — не обърна внимание на думите му Зевсът.

— Ще Ви помолим за малко разяснения, мистър? — леденият глас на Холмс ни отрезви. — Всички ние сме свикнали да се занимаваме с човешки съдби, а не с планети.

— На ваше разположение, мистър Холмс, са десет милиарда човешки съдби… Засега са десет милиарда…

Зевсът не се доизказа и това ме накара да изкарам на бял свят най-отвратителната си черта — любопитството.

— Как да разбираме думите ви? — запитах малко рязко.

Боях се, че няма да ми отговори.

— В буквалния смисъл. В планетната система умират човешки същества. Ако вие не откриете причините за тяхната смърт, то скоро за тях ще остане само споменът.

— Това е чисто научен проблем! — изрекох още по-рязко. — Ние искаме да знаем защо сте ни довели тук?

— Доведени сме, за да подушим следите на смъртта, Вонедиан! — каза замислено Марлоу. — Не го ли разбирате?

Сега разбирах.

— Липсва ни комисарят Мегре и ще бъдем пълен комплект от следови кучета! — казах злъчно.

— Той ви чака на главната планета — не усети иронията Зевсът. — Пожела първо да се запознае с обстановката…

Млъкнах не толкова от кроткия му тон, колкото от новата вест. Бях изненадан.

— Ще ни дадете ли подробни обяснения? — наруши мълчанието Еърт.

Стоеше напрегнат като струна на лък. И четиримата го почувствувахме, без да се смята, разбира се, косматата грамада. Едва ли беше способен на такива тънки емоционални усещания.

Ще предам накратко разказаното от Зевса, защото въпреки голямата му глава и предполагаемото количество мозък в нея, аз се придържам към предишното си размишление по повод олигофренията при Херкулесите от този вид. Зевсът започна с някакво мъгляво описание и ако не беше Еърт, да го прекъсне и направо да му каже да говори по-ясно, сигурно съвсем щеше да се заплете в блатото на словото. От нас никой не посмя. Понякога доброто възпитание е голяма грешка.

Преди двеста години в системата… (няма да пресъздавам подробностите — обещах го тържествено. Освен това са достатъчно отегчителни.), главната звезда ненадейно пожелала да покапризничи. Казано на разбираем език, гласяла се да направи малка рокада със собствените си планети. За целта обаче трябвало да избухне като Нова, след това да се свие, и ако нейният космически бог й разреши, отново да роди планети, този път такива, каквито биха й харесали на нея.

Историята сигурно би останала незабелязана, както обикновено става из Вселената, ако на една от планетите й случайно не се бил зародил Животът.