Марин Найденов - Грешката на боговете е, че грешат

— Името ми няма значение! Къде се намирам?

— Изключително остроумен отговор! — развесели се той.

— Имам един въпрос, извинете?

Погледна ме отнесено, но кимна в съгласие.

— Случайно да съм попаднал в лудница? — постарах се гласът ми да прозвучи равнодушно.

И успях. Симпатягата не показа, че е усетил моето безпокойство.

— Не може да се каже точно лудница. По-скоро някъде си…

— Сега е мой ред да ви кажа, че и вие също давате изключително остроумни отговори! Намирам за много приятно да си „някъде си“ — изгледах го злъчно. Май отново трябваше да запретвам ръкави и да споря с доводите на умствено изостанал човек. С този поне можех.

— Ще свикнете — ухили се симпатягата. — Казвам се Филип Марлоу. Тъй като ще работим заедно, можете да ми казвате само Фил…

— Как се казвате!?

— Марлоу. Да нямате нещо против името ми?

— Не, нямам… — отвърнах леко поуплашен. Само това ми липсваше, да попадна в средата на литературни герои. Оставаше да пристигне граф Монте Кристо или дон Кихот и всичко щеше да бъде наред.

— Сигурно наистина ме смятате за луд? — весело ме изгледа творението на Чандлър.

— Имах нещастието да го направя един път — отвърнах предпазливо. Не бих се учудил ако тук всички са телепати.

— Имали сте неприятна среща, нали? — смени погледа си с въпросителен Марлоу или каквото беше там.

Не беше време сега да размишлявам доколко е възможна материализацията на литературни герои.

— Цели три. Без да смятам тази с крилатия Пегас. Да си призная, не съм очарован особено.

— Обратното щеше да е по-учудващо. Те са такива… Като дойде Холмс, ще ви обясни.

— Холмс?!

— Мислех, че го познавате! — изненада се Чандлъровият герой.

— Е, да… Срещнахме се през 1889 година. Беше зает с изключително труден случай, мисля, Баскервилското куче, и затова не успя да ме покани на Бейкър стрийт, за което, предполагам, искрено съжалява.

— Не ми ли вярвате? — огорчи се Марлоу. Едва сега ми се наби в очите, че беше облечен в доста старомоден костюм.

— Не е задължително, нали? — отвърнах смело.

Смелостта ми идваше от мярналата се в главата ми мисъл, че литературни призраци не могат да съществуват в моя компютърен свят, а само обикновени хора. Мое мнение, разбира се. Светът е достатъчно странен.

— Ваша воля… А, ето ги, идват!

Лесно е да се каже „идват“, но аз специално трудно мога да възприема такъв начин на пристигане. Героят на Дойл се появи като Фата Моргана, от нищото. Беше невероятна гледка. Следваха го още двама: плешив, мустакат, смешен дребосък и по-висок от Марлоу, гъвкав като пипало на октопод мъж.

— Инспектор Вонедиан? Здравейте! — съзря ме Холмс и невъзмутимо ми протегна ръка.

Стиснах я не без опасение. Страхувах се ръката ми да не премине през неговата. Не се случи нищо подобно. Ръката му бе студена и човешка.

— Запознайте се — мосю Поаро, мистър галактичен инспектор Еърт — продължи спокойно Холмс. — С мистър Марлоу, надявам се, сте се запознали.

— Приличаше по-скоро на ръмжене. Изглежда внуците ни страдат от липса на почит към дедите си — усмихна се Марлоу.

— Да не излизаме извън границите на приличието, господа! Помислете как трябва да се отнасяме към бъдещите поколения! Във всеки случай така не бива… — каза Поаро, помагайки си с енергично клатене на глава.

Това „бъдещите поколения“ май бях аз, но се засегна Еърт.

— Отнасяйте се към нас като към съвременници, така ще ви е по-лесно! — гласът му излизаше някъде откъм гърдите, което ме учуди. — Не е наложително да усложняваме вътрешновидовите отношения.

Колкото за „вътрешновидовите отношения“ не бях много наясно, но си замълчах. Останалите също.

— Да оставим тези приказки за по-добри времена, съгласни ли сте? — каза Холмс. — Нека да помислим защо сме тук… На вас също ли не обясниха, инспектор Вонедиан?

— Не, разбира се! Но се постараха да ми покажат какво нищожество съм.

— И вас ли ви поканиха така, мон ами? — попита състрадателно Поаро. — Аз направо се изплаших. Не бях предполагал, че така неофициално ще бъда поканен в ада.

— И скучно. Официално и скучно. Хермес още в началото те кара да съжаляваш, че си се родил човек — каза Марлоу.

— Хермес?!

— Наричаме художника Хермес — поясни той. — Митологичният е служел да пренася пощата на боговете, а този им превозва детективи.

Засмях се сдържано.

— Първият гигант е Хефест-Вулкан. Клати се, сякаш малко понакуцва, ако сте забелязали. А вторият е Зевс-Юпитер. Така ги различаваме по-лесно.