Величка Настрадинова - Подаръци и благодарности

Марта хвана въжетата, които крепяха цветарника, опита да се залюлее и отговори:

— Тук не ми е никак зле.

И след миг щеше да бъде на пода между счупени керамики и цветя, ако Матев не беше я уловил с необикновена сръчност, страшно изплашен и развълнуван.

Марта, разчувствувана като никога, опря чело до лицето му и тъжно рече:

— Защо да не ти стана жена? Знаеш ли колко те обичам? Но ми е жал за тебе. Много ще има да си патиш с мен.

И бедният Матев започна да си пати още на втория ден след сватбата им.

Станала-нестанала от постелята, още незакусила, Марта седна на прозоречната рамка, загледа зад оградата на съседската градина и заговори:

— Ето го. Намери ме. Ела по-близо де! Матев се опита да разбере на кого приказва жена му, но освен зелени морави и бели стени не забеляза нищо друго.

— Там е — посочи Марта. — В клоните на бъзовото дърво. Преструва се, че дебне врабци.

Най-сетне Матев съгледа едър жълт котарак.

— Пак се присмива — констатира Марта. — И на какво отгоре? Седнал снощи да ми се хвали, че виждал, чувал и знаел повече неща от мен. Можел да проследи развитието на всички живи същества — и се обърна направо към котарака: — А ти разбираш ли от изкуство? Можеш ли да пееш като мен?

Смаяният Матев се стараеше да не добие недоумяващ вид.

Но Марта се сети, че той не схваща нищо, и се зае да му обяснява:

— Той — заканително поклати глава тя, като сочеше котарака — снощи дошъл насън да ми изтъква колко е по-велик от мен. Да, но аз съм такава, каквато съм по рождение, а него са го направили необикновен някакви чуждопланетници. „Да“ — съгласява се скитникът му със скитник, но и аз не съм била съвсем недокосната. Те, след като установили моите необикновени качества…

— Кои те? — се мъчеше да разбере Матев.

— Как кои? Онези, чуждопланетниците от Схак, от твоя фантастичен разказ за Котарака в чизми.

— Мартичка, чакай, моля ти се, да си натопя главата в студена вода!

— Няма защо да я топиш. От това повече ум няма да ти дойде. Ти само слушай внимателно, интелигентен човек си все пак.

— Благодаря — обидено смутолеви Матев и отиде все пак да си плисне няколко шепи вода.

Върна се, вгледа се в котарака /а той, изтегнат на клона, невъзмутимо примижаваше срещу семейство Матеви/ и каза на Марта: — Защо си развихряш въображението толкова рано сутрин? Слез на земята и вникни — това е котаракът на съседа, на пенсионирания аптекар Каспарян, добър, кротък и услужлив човек…

— Каспарян ли? — удиви се Марта. — А не ти ли говори нещо това име? — И тъй като Матев мълчеше, тя разочаровано му припомни: — Каспар, слугата на Звездоброеца, кой то остана на Земята. Ти откога го познаваш?

— Откакто се помня. Беше приятел на покойния ми баща и обичаше да играе шах с майка ми.

— А котарака? — продължаваше да разпитва Марта.

— Не знам — без да мисли, отговаряше Матев. — На Каспарян от време на време май му изчезват котараците… после той си купува други…

— И все оранжеви котараци взема, нали?

— Да. Какво от това? Обича оранжеви котараци, взема си…

— И им дава едно и също име — Балтасар! Щом чу името си, котаракът скочи на тревата, изправи се на два крака, а с предната си дясна лапа направи чудновато движение — като че сваляше въображаема шапка н поздравяваше с поклон по старинен маниер.

— Видя ли? — доволна вирна брадичка Марта, отговори на поклона и заприказва почтително с котарака. — Много ми е драго да се запозная по-отблизо с вас, месер Балтасар, и да ви благодаря за това, с което сте ме надарили…

— Мартичка, не ми разигравай рано-рано етюди с дресиран котак — отегчено каза Матев и я прегърна. — Ела да закусим, после, ако искаш, ще те заведа на гости у Каспарян…

Но изпод клоните на бъзовото дърво се показа приветливо лице, бившият аптекар застана до оградата и свали бялата си шапка с жест, твърде подобен на котешкия поздрав:

— Добро утро, моето момче, добро утро, млада госпожо. Чух, че говорите за мен. Ще бъде ли нетактично от моя страна, ако още сега ви поканя да закусим заедно?

И семейство Матеви седна да закусва с Каспарян и котарака.

Котаракът се държеше до немай-къде прилично поднасяше храната към устата си с лапичка, обръщаше учтиво към този, който приказва, и… само дето не вземаше участие в оживения разговор.

Марта и Каспарян се харесаха изведнъж, почнаха да се изясняват с някакви недомлъвки, а Матев се почувствува изолиран, протегна ръка и погали котарака. На свой ред котаракът вдигна лапа, съчувствено я сложи върху рамото му и красноречиво въздъхна.