Величка Настрадинова - Подаръци и благодарности

Марта огледа зашеметената компания и лукаво прошепна:

— А котаракът е още жив. Само дето не носи чизми. Един такъв жълт котарак, с прекалено дълги мустаци и твърде присмехулно изражение.

— Остава да кажеш, че това е твоят собствен котарак — сломена измърмори доктор Жлебинска.

— Не. Много ги обичам, но не мога да си завъдя. Нали все пътувам. А този, Жълтия, ме наблюдава от поне две години. Разхожда се и наблюдава. Ама и аз го наблюдавам.

Матев имаше вид на сомнамбул:

— Но това, което ни изприказвахте, е цял фантастичен разказ за деца!

— Напишете го. Подарявам ви го — великодушно протегна длан Марта. И безпомощно изрече: — Ами сега, като трябва да вървя, пък не ми се става? — помълча и се надигна. — Няма как.

Довиждане.

Матев я изпрати до вратата, погледа след нея, върна се и поръча двойни дози алкохол за Нели и за себе си.

— Взе ли ти ума? — с гордост попита Нели.

— Изумителна е! — съгласи се Матев. — Откъде се взе?

— Е, не е паднала от небето — утеши го Нели. — Единственото необичайно нещо при появяването й на света е, че майка й я родила чак когато навършила петдесет и пет години. Преди това не й се удавало…

— А баща й?

— Той бил почти на петдесет и шест, но в това няма нищо изумително. Марта е много приятен човек, а странностите й предизвикват у мен възхищение. Изследвам тайнствената й способност, възможно е да достигна до интересни заключения…

— Иначе… е съвсем нормална, нали? — изтърва се Матев.

Доктор Жлебинска се разсмя:

— Абсолютно. Но, ако се влюбиш в нея, рискуваш да ми станеш пациент.

— Съгласен съм — непоколебимо заяви Матев. — Говорят, че твоето лечебно заведение бележи невероятни успехи.

— Как няма да говорят, като съм снаха на професор Жлебински и жена на толкова важен мъж?

Не, не, дано никога нямаш нужда от моята висококвалифицирана лекарска помощ. А що се отнася до Мартичка, не вземай думите ми на сериозно. И какъв мъж си ти, ако ще се изплашиш от странностите на една очарователна жена?

— Не се плаша. Готов съм „да вляза в боя“, както е речено, и няма да отстъпя, макар че съм уверен — тя не само мен е очаровала.

— Е, да, и тя като Кармен може да каже: „Имам поклонници дузина, но те не са по моя вкус“ — хитро подхвърли Нели Жлебинска.

— Това „повече разпалва моя гняв“, както пее граф Ди Луна — отвърна в тон Матев и разговорът им се прехвърли върху оперната музика, която и Жлебинска, и Матев обичаха, и завърши с признанието на Матев, че никога не му се е случвало да види Марта на сцена.

Жлебинска обеща да му намери билет за премиерата на „Принцеса Турандот“ и … изпълни обещанието си.

Жестоката принцеса Турандот окончателно плени Матев и той, подобно на Калаф, реши да заложи главата си.

На следващия ден Марта получи букет с визитна картичка и покана за вечеря.

Матев очакваше, че изисканият му жест ще я трогне. Излъга се. Отговорът бе:

„Благодаря много. Не вечерям. Поканете ме на кафе следващия месец, в единайсет часа.“

Матев люто се закани.

На първи следващия месец вдигна телефона, за да уточни мястото, където ще се пие това кафе.

Отговориха му, че Марта Матева е в Австралия и ще се върне на трийсет и първи този месец в шест часа сутринта.

Естествено е след нощен полет човек да спи през деня. Но Матев реши да бъде свиреп и никакви съображения да не го спрат. Точно в десет и трийсет той повтори поканата си.

Сънената Марта отвърна:

— Помня, помня, до единайсет часа има цял половин час.

Матев се въоръжи с търпение. Не се и надяваше Марта да дойде.

Но точно в единайсет тя се появи весела и блестяща и захвана да му разказва някаква история, в която действуващите лица бяха духът Данхаш, джинът Канхаш, феята Бану, принц Ахмед и принцеса Бадрулбадур. После му изясни как стои въпросът с чудовищата Фафнер и Фазолт и с вълшебника Мерлин и си отиде, като го уведоми, че след два месеца ще го покани на концерт, където ще пее творби от съвременни автори.

Матев изтърпя и този срок, изтърпя и съвременните автори.

Следващата им среща се състоя след три седмици и премина много задушевно. Марта му отдели шест часа, държа се прилично и Матев реши, че е постигнал някакъв успех.

Но може би не трябваше да бъде толкова самоуверен.

Призори го събуди телефонен звън и сърдитият глас на Марта:

— Аз ти забранявам да ме сънуваш по този начин! Нахално е от твоя страна…

— Моля, почакай да си спомня какво сънувах — се опитваше да печели време Матев.