Величка Настрадинова - Подаръци и благодарности

— Хаан — мрачно потвърди Матев и се опита да скърпи някаква фраза, но тая фраза предизвика почти петминутен смях у Марта.

Матев потуши желанието си да хлопне слушалката и зачака с достойнство.

След като се насмя, Марта много сърдечно призна:

— Трогателен си. Трябва да те видя. Искам да ти подаря един сън…

— Само един ли? — тъжно промърмори Матев.

— А ти колко искаш? — уж делово се осведоми тя.

— Искам всичките ти сънища — набра смелост Матев.

Марта отново се развесели:

— А какво ще получа аз срещу толкова много сънища?

На Матев му се щеше най-сантиментално да признае:

„За тези сънища ще ти дам душата си.“ Но съобрази, че ако бъде по-въздържан, никак няма да му навреди. Забави думите си, за да може, ако долови несъгласие у Марта, да промени края на въпроса си:

— Не може ли да обсъдим покупко-продажбата на по-подходящо място?

За негова изненада Марта веднага назова две „подходящи“ места — Зоологическата градина и криптата на храма „Александър Невски“.

Матев прецени кое от двете предложения е по-неудобно за Марта… и срещата им се състоя пред клетката на ягуара.

Великолепната жълта котка следеше с презрително присвити очи представителите на великия човешки род. Матев поздрави и след кратко мълчание притеснено посочи с поглед ягуара:

— Какво ли си мисли за нас?

Марта като че ли беше по-склонна да отдаде вниманието си на ягуара, отколкото на човека.

Съзерцаваше звяра захласнато. След малко отвърна:

— Той ли? Казва си: „Я гледай какво угощение се разхожда отвъд оградата!“

Матев потръпна, като си представи, че Марта би могла да послужи за следобедна закуска на хищника, и бързо я отведе. За негова чест трябва да се изтъкне, че не помисли за себе си.

Заведе Марта на място, където никакви ягуари, леопарди, лъвове, тигри, снежни пантери, степни барсове и тям подобни котки не биха могли да я досегнат и най-искрено й обясни, че я обича.

Марта беше много поласкана. Каза:

— Благодаря.

Покрай тях мина цветарка.

Матев купи за Марта всички цветя заедно с кошницата и получи още едно:

— Благодаря.

Марта сложи в малкото джобче на сакото му една бяла роза, целуна го кратко и замайващо и видимо доволна от себе си, въздъхна:

— Вече няма да сънуваш таралежи с осем крака, нито заскрежени огледала.

Матев стисна челюсти, за да не изрече в раздразнението си:

„По дяволите! Пак ли си надничала в сънищата ми?“ Марта ласкаво докосна върха на ухото му и се оправда:

— Сънят беше много красив. Градината се губеше в седефена мъгла, от заскрежени те клони вееше такава самота, че огледалото в стаята ти започна да се покрива със скреж и ти напразно се мъчеше да го сгрееш с дъха си или да прорежеш с нокти малка зирка…

— Какво е това зирка? — сякаш се сепна Матев.

— Зирка е дупчица, през която можеш да съзреш нещо само с една зеница. Ти трябва да ги знаеш тия хубави и тайни думи, нали си писател?

— Защо да са тайни думите? — сякаш в просъница попита Матев.

— Знаят ги малко хора, а още по-малко са тези, които ги употребяват. Искаш ли да те науча на такива странни и тайнствени думи и мелодии? Защото повечето магии са изплетени и изковани от думи, звуци, знаци… Една магия поражда друга. Магия от звуци, измислена от един северен вълшебник, извикала духа на самотата и студа, и той подтикнал един тъжен българин да събере магията от думи:

Ти снощи чете стиховете на тоя самотен поет, засънува неговата заскрежена градина, днес написа началото на една много хубава повест… а първата халка на тая дълга верига от магии е изковал от своята музика един северен магьосник, живял през минал век…

Матев чувствуваше как Мартиният глас го унася, помисли си: „Навярно така се пораждат магиите“ и за да не го омаят безвъзвратно Мартините думи, запита съвсем не на място:

— Отде знаеш, че повестта е хубава, щом още не е написана?

— И таз добра! — се възмути Марта. — Повестта отдавна си дремеше в твоя мозък и чакаше най-малкия полъх да я разтърси, за да се пукне обвивката й, и тя да се търколи като узрял кестен.

— Може би знаеш и какъв ще бъде нейният край? — с прикрито недоверие каза Матев.

— Зная. Но ще си премълча, защото няма да ти е интересно, когато пишеш.

Матев подпря с длан челото си като човек, загубил всичките си надежди. После с усилие призна:

— Това е наказанието за моята самоувереност и за тая самонадеяна мисъл на Балзак, дето съм си я навил като синджирче и току я повтарям…