Величка Настрадинова - Подаръци и благодарности

— „Не съзирам нито една жена, с която да пожелая да се преборя и да ме увлече в бездната“ — с монотонен глас произнесе цитата Марта.

— Това ми е наказанието — продължи Матев, вече престанал да се учудва на Мартините способности. — Може би съм си го заслужил. Съзрях жената, но тя е тук, за да усещам по-силно нейното отсъствие. Защото тя не е от този свят, защото… тя живее в заскрежено огледало…

— Ей — тихичко и предпазливо го прекъсна Марта, — ей, ти да не кажеш, че съм привидение.

— Наистина си привидение — с всичката си откровеност въздъхна Матев.

— Ами, тогава си отивам — каза Марта. — Нали на привиденията любимото им занимание е да се появяват и да изчезват. — И тя стана и се отдалечи с думите: — Отлитам аз, разтапям се в безкрайността… Ила-л-ликаа!

Матев, зашеметен, успя само да помисли: „Това, последното, май не беше казано на индийски.“

И пак минаха месеци. Матев чуваше във вечерните емисии за новите успехи на Марта и пишеше повестта си с особена увереност, въпреки че ежечасно мислите му отстъпваха пред някакви блянове. Той постоянно си представяше следващата среща с Марта. Често тези фантазии бяха толкова абсурдни, че той сам се усмихваше стипчиво и си казваше:

„Е, е, не прекалявай!“

Защото из въображаемите срещи се мяркаха мавритански градини, пагоди, пирамиди (и египетски, и индиански), антични амфитеатри, северни сияния, та дори и галеоните на Великата армада и Родоският колос.

А срещата им се случи на тиха уличка, опустяла от следобедната сънливост на първите пролетни жеги.

Матев като че не вярваше на очите си, а Марта се усмихна отдалеч и вдигна ръка за римски поздрав:

— Аве, цезар! Привиденията те приветствуват! — дори не забави крачките си и отмина досущ прилична на привидение.

Чак след като тя се скри зад ъгъла, Матев изведнъж се сети:

„Утре е единайсети май. Утре тя въпреки всичко ще трябва да говори с мен.“

На единадесети май слънцето не изгря.

Е, не се скри в тъмни пещери, както се говори в старите приказки, но бе засенено от тежки облаци, които святкаха, трещяха и лееха сива стена от дъжд. На Марта и през ум не й минаваше, че наближава обяд.

Тя се излежаваше блажено, радваше се на бурята и си тананикаше последователно две много различни по настроение песни, чиито думи бяха:

И:

Това й доставяше удоволствие, тя, сред прозевки и изтягания, уверяваше възглавницата си, че има блажена страна, където не тъмнеят небосводите… и тъкмо размисляше да стане или да се сгуши още по удобно, телефонът иззвъня и Матев тържествено напомни, че днес е единайсети май.

— Сигурен ли си? — отвърна Марта и продължи да си пее наум.

След като разбра, че Матев не се шегува, тя се обезпокои:

— Ами, как ще изляза в тази влага? Отпреди половин час ме боли ухо. И ако си намокря краката…

— Ще дойда да те взема с колата — прекъсна превземките й Матев.

— В тоя потоп? Колата ти ще затъне…

— Ще доплавам върху надуваем дюшек — обеща Матев. — Приготви се!

И наистина пристигна след около час, натовари я в колата си и потегли.

След като излязоха от града, Марта се сети да попита:

— Къде отиваме?

— Във вилата — осведоми я Матев.

— Че защо?

— Отвличам те — неумолимо каза Матев.

Марта се разсмя:

— Я ме върни! Няма от кого да получиш откуп.

— Не те отвличам за откуп според съвременната гангстерска мода, а според добрите традиции на миналите векове — и поясни: — Така, както Борей похитил Орейтия, а пък Аид — Персефона. В нашия фолклор също могат да се намерят подобни примери. Омръзна ми да чакам благоволението ти.

Марта обърна шапчицата си с хастара навън, нахлупи я като старовремски юрист и провъзгласи:

— Вашето деяние, гражданино Матев, е противозаконно и вие ще бъдете осъден на доживотен затвор.

— Разбира се — съгласи се Матев, — но за да стане престъпното ми деяние известно на обществото, което ще го осъди, вие, гражданко Матева, ще трябва да излезете на свобода, а това едва ли ще успеете да сторите — и Матев без де намалява скоростта, се насочи към вратата на гаража, тя се вдигна току пред фаровете на колата и се спусна като гилотина след нея. Матев отвори колата, изнесе Марта, която скептично разглеждаше нещо зад рамото му, внесе я в хола на вилата и след като я закрепи върху модернистичния цветарник-люлка, постанови: — Ще стоиш тук, докато се съгласиш да станеш моя съпруга.