Величка Настрадинова: Бялата бездна

— А вие пък отде знаете? — отново се нервира Марта. — Според вашата логика това, което идва по-късно, е по-съвършено. Не е така. Величието на духа не зависи от епохата, нито от условията. Ще вземете ли да ме убеждавате, че хуните са били по-симпатични от елините?

— Ние нямаме време да убеждаваме когото и да било. В следващите секунди ще върнем самолета в своето време. И пак ви предупреждаваме, че е забранено да разказвате на своите съвременници за нас — строго напомни властен глас.

Марта се озърна да разпознае сред многото хора, които неусетно бяха я заобиколили, човека, посмял да говори с нея по този начин, но като не успя да го открие, отговори с лениво пренебрежение:

— Че какво толкова ще стане, ако разкажа поне на мъжа си? Той съчинява фантастични разкази, занимава се човекът.

— О, в такъв случай може да ви бъде разрешено — се намеси „Катерина“. — Захласвам се по фантастични разкази от старо време. Много ме забавляват.

— Идеята на този разказ може да достигне до знанието на Атлантическата група и тези учени ще дадат задоволително обяснение на тайните на Бермудския триъгълник още в своя век.

— И какво от това? — невъзмутимо заяви Марта. — Ще ви попречи ли това да безчинствувате из времето и да посаждате разни неподходящи личности в неподходящи епохи? Аз започвам да се замислям — не сте ли вие причина за толкова неблагополучия в историята? Не вършите ли вие глупости, каквито впрочем вършим и ние… заради някакви бръмбари наръсихме цялата планета с отрови…

Края на изречението Марта произнесе в салона на самолета, а скупчените край нея деца плахо се обадиха:

— Какви бръмбари, Марта?

Самолетът летеше над разпенения океан, а на екрана все още се въртеше някакъв рисуван филм за мравката Фердо.

— Ами, ей такива — посочи екрана Марта и се за слуша в гласа на стюардесата, който съобщаваше, че поради малка повреда в контролните уреди самолетът е изгубил за известно време връзка с континента, но сега тя е възстановена, място за тревоги няма, а на четвърта програма уважаемите пътници могат да слушат сведения за времето, тъй като след петдесет минути самолетът ще кацне на летище „Близнаците“, понеже летищата по крайбрежието не приемат поради преминаването на урагана „Марта“.

— Най-после да кръстят един ураган и на мое име! — важно обяви Марта и предложи на децата да изядат по още един сандвич, че не се знае къде е това загубено летище и има ли там нещо подходящо за хапване.

„И какво е това име «Близнаците»? Я ги гледай! Тези, които най-най-напред ми се обадиха, как се казваха? Близнаците. Да не би да съм жертва на мистификация? Викат ме Близнаците в някакъв град, дето го няма на картата, Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас… ли беше…“

Сградите на летище „Близнаците“ бяха изумителни — ексцентрични хрумвания на архитекти, осъществени с невероятен размах и фантазия.

Марта още се дивеше и говореше на щерка си: „Гледай, маменце, такива чудесии няма да намериш дори в писанията на баща ти“, когато към нея се приближиха двама изискани господа:

— Добре дошли, госпожо Матева, очакваме ви с нетърпение, интересът към вас е небивал. Освен това за вас е определена честта да откриете новопостроената опера…

— С кого имам удоволствието да беседвам? — успя да ги прекъсне Марта.

Посрещачите се закланяха и сконфузено се представиха. Били директорът и артистичният секретар на импресарско бюро „Лашас“ град Близнаците.

„Ох — помисли си Марта, — човек, като навикне на необичайното, взема и грешките си за приключения. Ами разбира се. Импресарската дирекция се казваше «Лашас», а «Близнаците»… май че някога са изпращали някакъв космически кораб «Джемини», тоест «Близнаците», и града са нарекли така. Интересен град, много по мой вкус град — се заплесваше Марта, докато пътуваше към хотела. — Ще дойда аз някой ден да си поживея тук, стига да ме оставят малко на мира с тези пътувания.“

Писателят Матев се беше престарал в подготовката за посрещането на жена си и дъщеря си.

На масата се кипреше фазан по китайски, плодове от Африка, бульон от опашка на кенгуру, дванадесет вида сладкиши и почти същият брой бутилки.

Но Марта, успяла вече да нацелува всички подред и да се пребори със сина си, за да го види достатъчно ли е заякнал под бащините грижи, не обърна внимание на трапезата и докато всички се хранеха с удоволствие, тя пиеше някакъв кисел азиатски чай и разказваше на мъжа си за преживяното от тях.

— Остави това за по-късно — я посъветва Матев. — Децата не могат да се хранят спокойно заради твоите измислици.