Величка Настрадинова: Бялата бездна

Марта прегърна колкото може повече треперещи деца и запя с цялата си мощ:

После стана синкавосиво, някакво сънно безразличие заля ужасените пътници, а странната дама от дъното на салона дойде при Марта, напълно спокойна, и предложи:

— Оставете децата. Трябвате ни само вие.

— Как така ще ги оставя? — й викна Марта. — Те са ми деца!

Дамата направи отстъпка:

— Добре. Вземете дъщеря си.

— Къде да я взема? — още по-ядосано отвърна Марта.

— Там, където е нужно да бъдете!

Изведнъж Марта реши, че е под достойнството й да се гневи от наглостта на тая особа и с предизвикателно равнодушие отбеляза:

— Аз ще бъда тук, при децата, и ако ще става нещо с нас, да става!

Дамата се усмихна снизходително:

— Вие искате да въвлечете всички тези деца в едно опасно дело, което сте длъжна да извършите сама?

— Хайде сега! — забрави за решението си Марта. — Никакви опасни дела не възнамерявам да предприемам.

— Не възнамерявате, но ще се наложи! — безмилостно заяви дамата и попита повторно: — Сама или с дъщеря си?

— Аз съм с мама! — вкопчи се в Марта малката Мария… и около тях притъмня.

В далечината трепна смътна студена светлина, след миг дамата, Марта и дъщеря й бяха погълнати от някакви изпарения, които полепнаха като скреж по тях и ги облякоха в ефирни сребристи дрехи. Светлината се засили, от нея се отделиха две гъвкави фигури, които меняха очертанията си, и се чу:

— Вие тук ли сте?

— Какво значи тук? — високомерно попита Марта.

Екна смях:

— Тя наистина отговаря на описанията.

— По-подходяща от нея няма да се намери и в бъдещето.

Марта надяна на лицето си израза, с който играеше жестоката принцеса Турандот:

— Струва ми се, аз попитах нещо? — И още по-плътно притисна детето до себе си.

Дамата направи някакъв знак. Двете фигури очерта ха полукръг и всички действуващи лица се намериха седнали на удобен диван, пред маса с неравна повърхност, където като за изложба бяха подредени невиждани плодове.

— Нищо няма да вземаш! — прошепна Марта на щерка си.

Останалите отново се засмяха, а дамата поде:

— Искате да знаете кои сме? Ние сме тези, които ще създадете.

— А! Бъдещите изчадия на Земята — с невероятна бързина схвана Марта. И продължи, като се наслаждаваше на недоумение на околните. — Разхождате се сигурно из разните времена, открили сте си хубаво развлечение, а че мен ме чакат в Ла Кае, Ла Пас, Ла Дас или…кой знае къде… това не ви засяга. И ми плашите детенцето. И цял самолет хора изпоплашихте до припадък.

Знаете ли какво ви се полага за това?

— Съд пред времето — тъжно отвърна единият събеседник, — но разберете ни, нямаме друг избор.

— И защо точно аз? — с негодувание произнесе Марта.

— Защото вие имате най-прекрасния глас на всички столетия.

— Я гледай — промърмори Марта. — А аз си мислех, че Ла Малибран е била по-добра от мен.

— Не се възгордявайте—покровителствено я посъветва другият от присъствуващите. — Ла Малибран е велика певица, но нейният глас е плътен и тъмен. Такъв глас не може да мине за „небесен“.

— Излиза, че имам „небесен“ глас с разбиране кимна Марта. — И за какво ще ви послужи той?

Дамата захвана да говори с подкупваща загриженост:

— Знаете от историята Стогодишната война, нали?

— Е, не съм чак до там невежа — засегна се Марта.

— Знаете, че в Домреми е живяла една девойка, която чувала небесни гласове…

Марта съвсем се обиди:

— Е, знам де! Но какво общо имам аз с това?

Двамата присъстващи се изправиха и произнесоха тържествено:

— Единият от гласовете е вашият!

Марта ги погледна неприязнено и завъртя палец до челото си:

— Вие… от коя лудница сте?

Двамата снизходително се направиха, че нищо не са разбрали:

— Вие и Катерина трябва да изпеете на девойката от Домреми ето тази партитура — и връчиха на Марта тънко снопче прозрачни листове.

Дамата се представи:

— Аз съм „света Катерина“. А „света Маргарита“ трябваше да търсим чак във вашия век.

— Аха — пак се размърмори Марта, — предлага ми се ролята на света Маргарита в някаква мистерия за Жана д’Арк. Ако е до изпяване, защо да не я изпея, но така ли се постъпва с най-добрата певица на всички времена? И защо ще ми плашите горкото детенце?

Единият събеседник подаде на малката Матева жълто-зелен плод, приличен на огромен цвят от акация, и замоли Марта: