Величка Настрадинова - Бялата бездна

— Голяма работа — скрито се прозя Марта. — Аз без репетиции пея „Войната със саламандрите“ и „Милост мира“, та вие ще ме стреснете с вашите „предварителни знания“!

Бъдещите решиха да проявят снизходителност и един от тях захвана:

— Времето е като водата — някъде има бързеи, другаде — водопади, водовъртежи… Цялата Вселена плава във великата река на Времето. На нашата скромна планета, точно над Бермудския триъгълник, Времето е образувало водовъртеж. Във водовъртежите е възможно пластовете вода да се смесят; над Бермудския триъгълник се сливат пластовете на Времето и ние, Бъдещите, сме в състояние да ускорим или забавим някои събития, които са особено важни за нас…

— Че при тези експерименти загиват хора от наше то време, не ви засяга! — сърдито каза Марта.

— Те не загиват — почти обидено възразиха Бъдещите. — Те предпочитат да останат при нас.

— Хайде де! — подозрително изрече Марта.

— И вие може би ще пожелаете да останете, но няма да ви бъде разрешено, защото сте много нужна за своето време и…

— Вие какво постоянно твърдите, че има ненужни хора! — съвсем раздразнена го пресече Марта. — И какви са тези игри с човешките съдби? Вие светотатствувате! Пращате ме да се докосна до един от най-великите мигове в историята, до един от най-светлите образи в човешката памет… И по какъв начин! Това, което вие вършите, е пошло! Не вие сте тези, които ще съветвате Орлеанската дева кога да извърши своя подвиг. И ще ме вкарвате в нечиста роля! Без да ме питате! Откъде взехте тая безцеремонност?…

Един от присъствуващите не съвсем любезно отвърна:

— Вие ни създадохте такива. Ние сме вашите потомци. Защо се възмущавате от плодовете на собствените си усилия?

Марта преглътна останалата част от обвинителната си реч.

Поднесоха й освежително питие. Сякаш от небето долетя такава музика, че Марта опиянена забрави всичко на света. Искаше й се безкрай да слуша. Изпитваше непознато блаженство, от което човек не би желал да се откъсне до смъртния си лае.

Когато звуците секнаха, един от Бъдещите кротко попита Марта:

— Е, сега ще упрекнете ли тези, които искат да останат при нас? Тук те се чувствуват богоравни.

— Може да са богоравни, но не са хора — каза Марта. — Наркомани. Заради някакво съмнително блаженство в бъдещето са изоставили истинския си живот. И дали са помислили за близките си, които страдат по тях?

— Вие също се опихте от блаженството на бъдещето — й отговориха предизвикателно.

— Но аз го отхвърлям това блаженство. А сигурно има и други като мен, защото вие връщате някои от жертвите си, макар и без памет.

Бъдещите загрижено потвърдиха и заедно с това изразиха увереност, че тя ще разбере опасенията им и няма да ги принуждава да вземат нежелани мерки.

— Ние — обясниха те — наистина изтриваме от съзнанието на хората техните срещи с нас. Така ще по стъпим и с дъщеря ви. Но вашият мозък е уникално творение на природата, строежът на вашите мисли изключва външни вмешателства.

— А другите умове можете да настройвате според желанията си! И си позволявате да въздействувате върху събитията, върху човешката история! С какво право?

Един от Бъдещите гневно отвърна:

— Вашите съвременници си позволиха да унищожат цели видове от животинския и растителния свят, да замърсят земята, водата и въздуха, да ни оставят в наследство една опустошена и заразена планета. С какво право? Ние се разпореждаме с човешки отношения, вие — с природата. А при дадена възможност вие самата съвсем не се замислихте за въздействието на думите си и вместо обозначените в либретото, своеволно изпяхте някаква тирада за любовта и омразата.

— Не е своеволно! — кипна Марта. — Щом точно това ми е дошло наум в точно този момент, значи е било необходимо. Убедена съм, че към истински великите дела подтиква любовта, а не омразата. Никоя омраза не може да издържи изпитанията, през които е способна да премине любовта. Жана не е горяла от омраза към нашествениците, а от любов към своите страдащи събратя.

— Как разбрахте това? — обади се глас някъде зад Марта.

— Внушено ми е навярно от мой съвременник, кого то е тревожила съдбата на Жана д’Арк, който се е опитал да вникне в постъпките й. Съгласна съм с него и това, което изпях, е по-добро от вашите указания. Аз се гордея, че моите съвременници все още поставят любовта като сила над омразата.

— Вие признавате правото на вашите съвременници да тълкуват действията на исторически личности, а се дразните от нашето тълкуване, макар че то е по-достоверно.