Величка Настрадинова: Бялата бездна

Вместо да отвърне нещо в тон, Матев с примирение и нежност целуна Марта така, като че ли наистина я изпращаше „не знам къде си“ и дори „на оня свят“.

В това Марта не видя нищо добро. Напротив, като че ли някакво студено зрънце пропълзя през гърлото й й заседна малко под гърдите.

Но, вярна на себе си, Марта отпъди лошото чувство, хвана сина си за косата, млясна го по носа и зад лявото ухо и заповяда на шофьора:

— Карай, момче!

Момчето ги закара до аерогарата, самолетът — до Норвегия, Марта отново доведе до екстаз публика, събрана от цял свят, и нямаше нужда малката Матева да знае норвежки, за да разбере, че всички тези хора са готови да носят майка й на ръце поне до утре сутринта.

Малката Матева ужасно се гордееше с майка си. На вечерите след спектаклите не можеше да се храни спокойно — постоянно следеше да не би някой да погледне майка й без възторжен блясък в очите.

И затова много се засегна от отношението на някаква млада жена, която разглеждаше Марта равнодушно и твърде изпитателно, заслонена от листата на огромен филодендрон.

Малката Матева единствена от присъствуващите обърна внимание на тая самотна красавица, избрала за себе си най-закътаната маса.

Момиченцето се обиди заради майка си и намери обяснение като за себе си:

„Сигурно се мисли за по-хубава от мама. Гъска!“

Красавицата се усмихна, без да погледне към детето. Усмихна се някак тъжно, с превъзходство, като че ли знаеше нещо, което никой друг не знае.

На следващата сутрин сред пътниците в самолета, който вече летеше над океана, малката Матева забеляза същата красавица. Беше в салона, където прожектираха детски филми. Е, може би й се е случило да лети заедно с Матеви, но защо й трябваше да стои в тоя салон, дето имаше само двама представители на уважаемите възрастни жители на планетата: Марта Матева… и точно тази дама.

На всичко отгоре с нея нямаше никакво дете. Тя си седеше сама най-отзад, смучеше със сламка нещо от висока чаша и не вземаше участие в избора на филми, където Марта. Матева беше в стихията си. Благодарение на нея децата, всички до едно, бяха доволни, гледаха, смееха се, задаваха й въпроси, от отговорите на Марта им ставаше още по-весело и те ядяха закуските си, замерваха се с топчета от станиол и идваха поред да се погалят в ръцете на тая най-прекрасна леличка.

В антрактите Марта устройваше за всеобщо задоволство разни весели игри… и така… незабелязано летяха… и часовете… и самолетът… и когато стюардесата съобщи с безгрижен глас:

— А сега, дами и господа, моля, затегнете коланите… позволяваме си тая шега, защото летим над прословутия Бермудски триъгълник. Разбира се, нищо тревожно няма в това, но нали и журналистите трябва да живеят — нужни са им сензации… — и игривият глас на стюардесата започна да забавлява пътниците с данни за сигурността на полетите и за измислиците на разни журналисти.

Марта се прозя. Децата — също. Марта каза:

— Тук нали няма дами и господа? Нали всички сме си наши?

И децата от различните страни и националности потвърдиха:

— Да, Марта, всички сме си наши.

— Тогава да си продължим забавленията. И те ги продължиха с още по-голям ентусиазъм. Единствено дамата с високата чаша и сламката погледна някак над главите на всички… но, ако се отегчаваше… кой би могъл да я задържи тук?

Внезапно веселият глас на стюардесата се пречупи. Заплашителна тишина заля самолета и всред нея, като в пуста пещера, прозвуча шепот на мъж, поразен от безнадеждност:

— Бялата водна бездна!

Децата застинаха и преди да писнат, впериха отчая ни очи в Марта.

Тя сякаш искаше да защити всички тези, скупчени около нея малки същества. Чувствуваше, че става нещо неотвратимо, с което е безсилна да се справи. Спомни си последното съобщение на изчезналия преди време японски самолет: „Уредите не се подчиняват. Под нас е бялата водна бездна.“ Гласът й пресекна от вълнение, но тя намери кураж да каже:

— Е, кротко де! Елате всички до мен. Няма да си разваляме играта заради прищявките на възрастните.

Но блед ужас вече беше обзел децата. Самолетът се наклони и през илюминатора, над главите над децата, Марта видя как към тях се надига страховита бяла пяна, кипналият океан се силеше да погълне облаците над него.

После всичко стана бяло, бяло, корпусът на гигантския самолет изскърца, но никакъв удар, никакво разтърсване дори не последва. Самолетът пропадаше в бялата пяна като игла, изпусната всред дантели.