Ги Мопасан - Бел Ами

И тя се измъкна от него, като се дръпна назад. Тръгна си, а той пак се опита да я задържи.

Като остана сам, Жорж се почувства замаян, сякаш бяха му нанесли силен удар по главата. „По-зле ли ще става или по-добре — промълви той. — Добре, че всичко свърши… без скандал“.

Почувствал се освободен от тежък товар, той се усети необвързан за новия си живот, започна да боксира срещу стената в опиянение от успеха си.

Когато вече бе с г-жа Форесте, тя го попита:

— Предизвестихте ли г-жа дьо Марел?

Жорж отговори спокойно:

— Разбира се…

Тя го гледаше изпитателно със светлите си очи.

— И тя не се ли развълнува?

— Не. Никак. Обратно — тя прецени, че това е много добре.

Новината скоро се разнесе. Едни се изненадаха, други твърдяха, че са я предвиждали, трети пък се усмихваха, като с това искаха да дадат да се разбере, че никак не са изненадани.

Младият мъж, който под хрониката сега се подписваше с Д.‍ дьо Кантел, под отзивите с Дю Роа, под политическите статии, които даваше от време на време с Дю Роа, половината от времето си прекарваше у годеницата. Тя се държеше с него с братска фамилиарност, в която се смесваше истинска, но скрита нежност и силен копнеж за близост, и която криеше някаква слабост. Тя бе решила женитбата да стане много тайно, само пред свидетелите, и още същата вечер да заминат за Руан. Планираше на другия ден да идат при старите родители на Жорж и да прекарат у тях няколко дни.

Дюроа се помъчи да я отклони от това намерение, но не успя и отстъпи.

Най-сетне дойде десети май. Младоженците прецениха, че е излишно църковното благословение, затова никого не поканиха и се явиха само в кметството. На връщане оттам занесоха багажа си на гара Сен Лазар и се качиха на влака, който заминава в шест часа вечерта, и потеглиха за Нормандия. Докато имаше и други пътници те не размениха нито дума помежду си. Но щом останаха сами във вагона те се спогледаха, и започнаха да се смеят, за да разсеят завладялото ги смущение.

Влакът бавно премина дългата Батиньолска гара, после пресече голата равнина, която започва от укрепленията и стига до Сена.

Дюроа и Мадлен от време на време разменяха по някоя и друга дума и после отново се обръщаха към прозореца.

Когато минаха Аниерския мост, те твърде много се развеселиха, щом видяха покритата с кораби, рибари и лодки река. Силното майско слънце пръскаше полегато лъчите си върху корабите и тихата река, която изглеждаше неподвижна. Сред реката една лодка, изопнала на двата си края два големи триъгълника от бяло платно, за да пречи на най-малкото подухване на вятъра, приличаше на грамадна птица, готова да хвръкне. Дюроа прошепна:

— Обичам много парижките околности — с тях са свързани много мои приятни спомени.

Тя отговори:

— Ами лодките, колко хубаво е да се носиш по водата при залез-слънце!

После млъкнаха, сякаш не смееха да продължат спомените за миналото си и останаха неми, трогнати може би от поезията на съжалението за това минало.

Дюроа, седнал срещу Мадлен, хвана ръката й и страстно я целуна.

— Когато се върнем — каза той, — понякога ще ходим да обядваме в „Шату“.

Тя тихичко каза:

— Толкова работи ще имаме да вършим! — сякаш искаше да му напомни: „Ще трябва да пожертваме приятното заради полезното“.

Жорж продължаваше да държи ръката й неспокойно и не знаеше как да изрази любовта си. Ако пред него беше някоя неопитна млада жена, той въобще не би се смутил, но пред изтънчената опитност на Мадлен той се стесняваше. Боеше се да не би да се покаже глупав, много страхлив или много груб, много бавен или много прибързан. Той леко стискаше ръката й в очакване на отговор на предизвикателството му.

— Много смешно ми се вижда, че вие сте моя жена — каза той.

— Защо? — попита тя изненадана.

— Не зная. Смешно ми се вижда. Иска ми се да ви целуна и ми е чудно, че имам право на това.

Тя спокойно му подаде бузата си — и той я целуна, сякаш целуваше сестра си.

Жорж продължи:

— Първият път, когато ви видях (както знаете, на оня обяд, на който ме покани Форесте), помислих си: „Ах, да можех да намеря такава жена?“ Е, добре. Намерих я, имам я.

— Много сте мил — прошепна тя и го погледна хитро право в очите, със засмян поглед.

Жорж си мислеше: „Колко съм студен, колко глупав съм. Трябва да съм по-решителен“. И попита:

— Я ми кажете как се запознахте с Форесте?

Тя отговори предизвикателно и лукаво:

— Нима отиваме в Руан, за да говорим за него?