Ги Мопасан - Бел Ами

Още щом се върна у дома си, мисълта за г-жа дьо Марел го обезпокои и веднага й писа, че иска да се срещне с нея на другия ден.

„Тази среща ще бъде много тежка — помисли си той. — Ще има много силна буря“.

С присъщата си безгрижност, не желаейки да мисли за неприятностите в живота, започна да пише статия за новите данъци, които трябваше да се въведат, за да се осигури равновесието в бюджета. В нея той предвиди сто франка годишен данък за благородната частица дьо и от петстотин до пет хиляди франка за титлите от барон до принц.

И се подписа: Д.‍ дьо Кантел.

На другия ден той получи от г-жа дьо Марел бележка, в която тя му съобщаваше, че ще дойде в един часа.

Жорж я очакваше с безпокойство. Решил бе да й каже всичко от самото начало и убедително да й докаже, че не може завинаги да остане неженен. И понеже г-н дьо Марел продължава да живее, той е принуден да помисли за друга, своя законна съпруга.

Силно развълнуван, когато чу че се звъни, сърцето му започна да тупти неудържимо.

Г-жа дьо Марел се хвърли в прегръдките му и каза:

— Добър ден, Бел Ами!

Но след като усети студенина в прегръдката му, тя го изгледа и го попита:

— Какво ти е?

— Седни — каза той. — Ние трябва да поговорим сериозно.

Тя седна, без да сваля шапката си, като си вдигна само воала до челото. Дюроа наведе очи, като обмисляше откъде да захване. След това започна тихо:

— Моя скъпа приятелко, ти виждаш, че съм много смутен, много натъжен и много затруднен за онова, което ще кажа. Много те обичам, наистина те обичам от все сърце и страхът, че ще ти стане мъчно от онова, което ще ти кажа, ме натъжава още повече.

Тя пребледня, усети, че трепери:

— Какво има? Говори бързо!

Дюроа каза тъжно, но решително, с онова престорено отчаяние, с което понякога си служим, за да прикрием известна радост:

— Аз ще се женя.

Тя въздъхна силно като жена, която ще изгуби съзнание — това бе въздишка тежка, излязла от дълбочината на гърдите й. И след това започна да се задавя, без да може да говори. Като видя, че тя нищо не казва, той продължи:

— Не можеш да си представиш колко страдах, докато взема това решение. Но аз нямам нито положение, нито пари. Сам съм в Париж. Трябва да имам някого до себе си, някого, който преди всичко да ми бъде съветник, утеха и подкрепа. Другарка, съюзница, търсих и… намерих!

Той млъкна, надявайки се, че тя ще отговори гневно, яростно и с обиди.

Г-жа дьо Марел беше поставила едната си ръка на сърцето, сякаш за да го задържи, и продължаваше да диша мъчително, като гърдите й се повдигаха и люлееха главата й. Той хвана ръката й, която беше сложила върху облегалката на креслото, но тя бързо я дръпна. После зашепна, сякаш изгубваше съзнание:

— Ах, Боже мой!

Дюроа коленичи пред нея, без да смее да я докосне, и й заговори:

— Кло, моя малка Кло, влез в положението ми, разбери ме. Ах! Да можеше да се оженя за тебе, какво щастие! Но ти си имаш мъж. Какво можех да сторя? Размисли, моля ти се, размисли! Трябва да имам положение, но това не мога да постигна, ако нямам свой дом. Знаеш ли? Понякога ми е идвало да убия мъжа ти.

Той говореше със своя приятен пленителен глас, глас, който звучеше като музика.

От неподвижните очи на г-жа дьо Марел бавно се отрониха две сълзи и се търкулнаха по бузите й. В същото време други две се образуваха в края на клепачите. Той прошепна:

— Ах, не плачи, Кло, не плачи, моля ти се. Ти разкъсваш сърцето ми.

Тя се опита да прояви достойнство и гордост, и попита с треперещ глас на жена, която ще се разплаче:

— Коя е тя?

Жорж се подвоуми, но като разбра, че трябва да й каже, отговори:

— Мадлен Форесте.

Г-жа дьо Марел цяла се разтрепера, после млъкна и тъй дълбоко се замисли, сякаш беше забравила, че той се намира до нозете й.

И две прозрачни капки непрекъснато се появяваха в очите й, ронеха се и отново се явяваха други.

Тя стана. Дюроа разбра, че ще си тръгне, без да му продума, без да го укори и без да му прости. И той се почувства обиден и унизен до дъното на душата си.

Като искаше да я задържи, той улови здраво с ръцете си роклята й и обгърна закръглените й крака. Жорж я молеше:

— Заклевам те, Кло, не си отивай така, кажи нещо.

Тогава тя го изгледа от главата до краката, изгледа го с онзи влажен, крайно отчаян, толкова прелестен и толкова тъжен поглед, който показва безкрайната болка на едно женско сърце. Кло прошепна:

— Няма, няма какво да кажа… ти… ти имаш право… ти… добре избра, каквото ти трябваше…