Ги Мопасан - Бел Ами

И тя се изчерви от мислите, които я завладяха…

— Мой малък ученико — каза тя, — вярвайте в моя опит, в моя голям опит. Нищо не струват целувките във вагона. Те развалят апетита.

И добави:

— Никога човек не трябва да жъне нивата си, докато житото още не е узряло.

Възбуден от тези думи, в които той усещаше приятния лъх на женска похотливост, Жорж се прекръсти, и като си мърдаше устните, сякаш се моли, каза, смеейки се:

— Аз вече се оставих под закрилата на света Антония, която пази от изкушения. Сега съм като от бронз.

Нощта се спускаше бавно и покриваше с прозрачен, като тънък воал мрак обширното поле, което се простираше отдясно. Влакът се движеше край Сена. Двамата гледаха реката, която се извиваше край пътя като широка ивица от полиран метал, в който се отразяваше пурпурът на слънчевия залез. Тоя блясък бавно гаснеше и потъмняваше тъжно. И полето потъваше в мрак със зловещите тръпки, тръпки на смъртта, които побиват земята при всяко мръкване.

Тая вечерна меланхолия влезе през отворения прозорец на вагона и завладя тъй веселите преди малко души на двамата съпрузи. Те бяха седнали един до друг, за да гледат умирането на тоя хубав и ясен майски ден.

В Мант бяха запалили малката лампичка с дървено масло, която пръскаше върху сивия груб копринен плат жълтата си и мъждива светлина. Дюроа обхвана през кръста жена си и я притисна към себе си. Неговото предишно желание преминаваше в нежност, нежност изнурена, желание овладяно — нежни милвания, с които се залъгват децата.

— Много ще те обичам, моя малка Мад — каза той тихо.

Тези думи развълнуваха младата жена. Приятни тръпки преминаха по цялото й тяло, и като се наведе над него, а той беше опрял бузата си върху хладните й гърди, подаде му устата си.

Тази целувка беше много дълга, няма и дълбока и неочаквано се превърна в едно внезапно и лудешко прегръщане, в една кротка запъхтяна борба и в едно разпалено и несръчно сливане.

След това те останаха прегърнати — и двамата малко разочаровани, отпаднали, уморени, но още нежни, докато свирката на влака не сигнализира, че наближава гара.

Като оправяше с края на пръстите си разрошената над слепите си очи коса, тя каза:

— Много е глупаво това. Ние се държим като хлапаци.

Но той продължи да целува ръцете й — ту едната, ту другата с трескава бързина.

— Обожавам те, моя малка Мад — продължаваше той.

До Руан те почти не помръднаха. С бузи долепени една до друга, с очи устремени в прозореца, през който се мяркаше понякога светлината от къщите, и доволни, че са толкова близо един до друг и в очакване все повече усилващо се, те мечтаеха за по-интимни и по-свободни прегръщания.

Двамата се насочиха към един хотел, прозорците на който гледаха към кея. След като вечеряха набързо, легнаха да спят.

На другия ден в осем часа камериерката ги събуди.

Когато те изпиха чая си, Дюроа погледна жена си и ненадейно, с веселия устрем на щастлив човек, който току-що е намерил някакво съкровище, я прегърна и прошепна:

— Моя малка Мад, усещам, че те обичам много… много… много…

Тя се усмихна със своята доверчива и доволна усмивка и, като отвърна на целувките му, тихо каза:

— Може би и аз…

Но той продължаваше да е неспокоен от факта, че трябваше да посетят родителите му и реши, че е необходимо да я предупреди още един път.

— Знаеш ли, те са селяни, типични селяни, а не като тези от комичната опера.

— Зная, зная — казваше тя, като се смееше, — ти доста си ми говорил за това. Хайде сега стани, за да стана и аз.

Той скочи от леглото и, като обу чорапите си, каза:

— Там ще ни бъде много неудобно. В стаята ми има само едно старо легло, с дюшек пълен със слама. В Кантельо не знаят какво е легло с пружина.

— Толкова по-добре — каза възхитена тя. — Много приятно ще бъде да спи човек лошо… при… тебе и да се събуди от песента на петела.

Мадлен се беше облякла в роба, широка и дълга роба, която Дюроа веднага позна и му стана неприятно, като я видя. Защо ли? Той много добре знаеше, че тя има дузина такива сутрешни роби. Но не можеше ли да си купи нова? Той искаше нейните дрехи в стаята за през нощта, през време на любов, да не бъдат същите, които имаше при предишния й мъж. Струваше му се, че в мекия и студен плат все е останало нещо от докосванията на Форесте.

И той запали цигара и отиде до прозореца.

Гледката на пристанището, широката река, пълна с кораби с леки мачти, малки параходи, комините на които с голям шум изпускаха пушек, го оживиха. И той извика: