Ги Мопасан - Бел Ами

— Ех, че хубаво!

Мадлен изтича до прозореца и, като облегна двете си ръце на рамото на Жорж, наведена към него също остана възхитена и развълнувана и току повтаряше:

— Ах, колко е хубаво, колко е хубаво! Не знаех, че има толкова много кораби.

След час те тръгнаха, защото бяха решили да закусят у родителите на Жорж, на които отпреди няколко дена бяха съобщили, че ще ги посетят. С една раздрънкана и ръждясала кола те поеха по един доста грозен булевард, после минаха през ливади, през които течеше река, след което започнаха да се изкачват към планината. Мадлен, уморена, беше заспала под горещата милувка на слънцето, сякаш беше легнала в баня от светлина и полски въздух. Жорж я събуди и й каза:

— Погледни.

Те се бяха спрели на едно високо място, прочуто с красивата гледка, която се откриваше пред погледа. Оттук се виждаше неизмеримата дълга и широка долина, през която буйната бистра река минаваше от единия до другия край. Виждаше се как реката идва отдалече, заобикаляща множество острови и, преди да мине през Руан, образуваше завой. После се виждаше градът, разположен на десния бряг, отчасти забулен в сутрешната мъгла, със слънчеви отблясъци върху покривите и със своите хиляди тънки островърхи или къси, но широки, нежни, изработени като исполински украшения камбанарии, със своите четвъртити или заоблени кули с хералдически корони на върха. Над върховете на готическите църкви се издигаше острият връх на съборната църква, чуден бронзов връх, най-висок от всички в света.

Отсреща, от другата страна на реката, в голямото предградие Сен Севр, се издигаха множество фабрични комини, които изпускаха в синьото небе черен дим. По-нататък, зад работническия квартал, се простираше борова гора. Сена, която минаваше между двата града, продължаваше пътя си, минаваше покрай едно вълнообразно възвишение, покрито на върха с гора, където на места стърчаха блокове от бял камък. После реката се губеше в хоризонта, след като образуваше един дълъг полуелипсовиден завой. Виждаха се кораби, които плаваха по реката, теглени от парни лодки, които изпускаха гъст дим. Сред водата имаше острови, наредени един до друг, или пък много отдалечени един от друг — като нееднакви зърна на броеница.

Когато пътниците се нагледаха на чудесната гледка, колата отново потегли. Дюроа неочаквано видя на разстояние от стотина метра двама старци, които идваха към тях. Той скочи от колата и извика:

— Те са. Познах ги.

Двама селяни, мъж и жена, приближаваха към тях като не вървяха бодро, а се клатушкаха. Мъжът беше нисък, дебел, червендалест, изглеждащ силен, въпреки старостта си. Жената беше висока, суха, прегърбена, тъжна, същинска жена на полския труд, която е работила от детинство и никога не се е засмивала, докато мъжът й весело е прекарвал, като е пеел заедно с посетителите на кръчмата.

Мадлен също слезе от колата и ги гледаше със свито от жал сърце. Те не познаха сина си, тоя хубав господин, и никога не биха се сетили, че тая хубава госпожа със светла рокля е тяхна снаха.

Те вървяха мълчешком и бързаха за срещата с очаквания син, без да обърнат внимание на тези господа, които вървяха подир една кола.

Те вече отминаха, когато Жорж, който се смееше, извика:

— Добро утро, татко Дюроа.

Двамата се спряха изведнъж, отначало учудени, а после съвсем смаяни. Първо майката дойде на себе си и, без да пристъпи, тихичко каза:

— Това нашият син ли е?

— Да, аз съм, майко Дюроа! — отговори Жорж и, като пристъпи към нея, целуна я по двете бузи е гореща синовна целувка. После той допря бузата си до бузата на баща си, който беше свил каскета си, каскет от черен копринен плат, според модата в Руан, подобен на каскетите, които носят търговците на добитък.

После Жорж каза:

— Ето и жена ми.

И двамата селяни впериха очи в Мадлен. Те я гледаха, както се гледа нещо необикновено, с неспокоен страх, смесен с одобрение и задоволство у бащата и със завистлива враждебност у майката. Мъжът, който по природа беше весел, а от алкохола беше станал съвсем весел, се осмели и попита е лукаво подмигване:

— Можем ли и нея да целунем?

— Иска ли се питане? — отговори синът.

И Мадлен, ще не ще, подаде бузи за шумните целувки на селянина, който след това се избърса с опакото на едната си ръка.

Майката също целуна снаха си с враждебна студенина. Не, тя не беше снахата, за която мечтаеше — дебела и свежа фермерша, червена като ябълка и валчеста като плодовита кобила. Тая жена, със своето облекло и с парфюмите, на които ухаеше, приличаше на улична лека жена.